БЕНЬО ЦОНЕВ (1863 – 1926)

 

 

 Беньо Цонев е изтъкнат основоположник на съвременното българско езикознание и виден специалист по история на българския език, палеография и диалектология. Той е роден в гр. Ловеч през 1863 г. През 1879 г. кандидатства пред министерството на просвещението за стипендия, за да продължи образованието си в чужбина. Тогавашният минис­тър Марин Дринов му отпуска незабавно исканата стипендия и така младият Беньо Цонев се озовава в Загреб, столица­та на Хърватия, тогава в рамките на Австро-Унгарската империя. Там той завършва класическа гимназия с бляскав успех през 1884 г. Завръща се в България и става учител в Петро-Павловската духовна семинария при гр. Лясковец, а след това – в Ломската реална гимназия.

 

Получил отново държавна стипендия, Б. Цонев има късмета да следва сла­вян­ска филология (с втора специалност романска филоло­гия) във Виена при знаменития Ватрослав Ягич, с което ста­ва първият българин, пряк ученик на “великия славист и наследник на славния Миклошич”, както по-късно Б. Цо­нев характеризира своя учител. Б. Цонев запазва докрай спомена за лекциите и интересните беседи вън от тях на “пъргавия старец, който подсеща към научна работа своите студенти, който умее с хубави думи да ободри, да упъти”, и за “слушателите му, които охотно се увличат в неговите наистина занимателни беседи, но не като сух филолог, а като учен с обемен ум”. Той запазва уважението си към ста­рейшината на славянската филология, чието обхватно де­ло за славянския свят представя знаменита епоха в раз­ви­тието на славянската филология, макар че между учителя и ученика има и период на известно охлаждане на отношенията. Ватрослав Ягич се чувства лично засегнат от изка­заното от Б. Цонев твърдение, че с научни проучвания вър­ху съответния славянски език могат да се занимават пре­ди всичко специалисти, които са негови носители. Но тъкмо поради тези свои разбирания Б. Цонев много по-ка­те­горично от останалите български езиковеди съсредоточа­ва вниманието си преди всичко върху българистична проблематика – история на българския език, палеография, диа­лектология, граматика, правопис и правоговор на книжов­ния език, с което на практика обособява българската фи­лология в самостоятелен клон от славянската филология.

 

След като прекарва две години във Виенския универси­тет, Беньо Цонев продължава учението си в Лайпциг, къде­то окончателно се оформят научните му възгледи под влия­нието на неговите учители младограматици Август Лескин, К. Бругман, Г. Кертинг. Тук Б. Цонев защищава докторска дисертация на тема “За източнобългарския вокализъм”, от­печатана в т. III и IV (1890 и 1891) на “Сборник за на­родни умотворения, наука и книжнина”. През 1890 г. той се завръща в България и става учител в Софийската дър­жав­на мъжка гимназия, като същевременно чете лекции и във Висшето училище. През 1893 г. се отдава изцяло на преподавателска работа във Висшето училище, където е из­бран за доцент, а от 1895 г. е професор по история на българския език и диалектология. През 1910 г. е ректор на университета, тогава той произнася прочутата ректор­ска реч “Определени и неопределени форми в българския език”, в която разглежда важни граматични въпроси относ­но значенията на глаголните форми.

 

Още с дисертацията си, изработена под ръководството на Август Лескин в Лайпциг, Беньо Цонев се насочва към най-важната област на своята научна дейност – историята на българския език и диалектологията. В тази работа авторът съобщава за основната подялба на българските говори спо­ред изговора на старобългарската ятова гласна. Дисертацията на Б. Цонев може да се определи като първата българска ис­торическа фонетика, засягаща обаче само вокализма. Ед­на от най-важните особености на източнобългарския вока­ли­зъм според Б. Цонев е промяната на гласежа на широките гласни в неударено положение. Дисертацията привлича вни­ма­нието на специалистите – Ватрослав Облак, най-изтъкна­тият ученик на В. Ягич, я рецензира положително в Архива за славянска филология. Друг труд по фонетика е неговата студия „За ударението в българския език, сравнено с уда­рението в другите югоизточни славянски езици (руски, сър­бохърватски и словенски)”. За да улесни диалектолож­ки­те проучвания у нас, като ги постави на научни основи, през 1900 г. Б. Цонев обнародва подробна „Програма за изучаване на българските народни говори”, която съдържа 272 въпроса и множество примери. Важно значение за бъл­гар­ската диалектология имат неговите “Диалектни студии” (1905), както и студиите “Увод в историята на българския език” (1901) и “Към историята на българския език” (1903). В тези трудове се прави класификация на българс­ките говори според редица фонетични особености и се уточняват границите на три основни групи български на­род­ни говори – западни, източни и югоизточни. В други свои работи авторът разглежда доста подробно особености­те на българския език спрямо останалите славянски и бал­кански езици – руски, унгарски, румънски, турски, сло­ваш­ки.

 

Най-голямото дело в живота на Б. Цонев представлява “История на българский език”, замислена като енциклопе­дия на българския език в 10 – 12 тома. За съжаление само първият том от тази история е подготвен от автора за пе­чат, той излиза през 1919 г. (II изд. 1940, под редакци­ята на Ст. Младенов и К. Мирчев). След смъртта на Б. Цонев (1926) Стефан Младенов, който се смята за ученик на Б. Цонев и продължител на неговото научно дело, успява да събере и издаде още два тома: том II (1934) и том III (1937). Първият том представя в синтезиран вид цялата ис­­тория на българския език. Той съдържа следните седем глави: Езикова история и диалектология, Българският език към другите славянски езици, Старобългарски и новобъл­гар­ски език, Българска и славянска азбука, Извори и по­ма­гала за история на българския език, Граници на българ­ската реч и народност, Преглед върху българските говори.

 

Едни от най-ценните работи на Б. Цонев са него­вите опи­си на славянски ръкописи. Той проучва в езиково и па­леографско отношение 530 среднобългарски паметника, като ги класифицира според употребата на буквите за еровете и носовите гласни. Той издава два важни за историята на ези­ка паметника – Добрейшовото и Врачанското евангелие. Неговите големи познания по палеография му позволяват да се справи успешно с една извънредно трудна и важна зада­ча – описване на цялото славянско ръкописно наследство в нашите книгохранилища (Рилския манастир, Софийската на­род­на библиотека, Пловдивската народна библиотека, БАН), както и в някои чуждестранни библиотеки (в Загреб, в Юго­славската академия на науките).

 

Една от темите, които силно привличат вниманието на Б. Цонев, е темата за правилност, чистота и благозвучие на българския език. Тук трябва да отнесем и интереса му към въпроса за устройството на българския правопис. В стати­ята си “Правопис и благозвучие” (1902) той застъпва схва­щането, че правилно писане и изговор са тясно и не­раз­делно свързани. Б. Цонев е първият български езико­вед, който обръща внимание на правоговорни проблеми. Дъл­ги години той води борба за опростен български право­пис. Той изказва мнението, че правописът на пълния и краткия член на имената от мъжки род би могъл да се ръ­ко­води от правилото за благозвучие – ако следващата дума започва с гласна, да се пише пълен член, напр. бързият елен, ако думата започва със съгласна, да се употребява краткият вариант на члена, напр. будния стражар, незави­си­мо от синтактичната служба на членуваното име.

 

Литература

 

Р. Русинов. Беньо Цонев и съвременният български книжовен език. // Списание на БАН, ХVIII, 1973, № 1, стр. 49-62.

Същото в: Р. Русинов. История на българското езикознание. В. Търново, 2000, стр. 99-120.

 

Р. Ницолова. Беньо Цонев. // Строители и ревнители на родния език. Пантеон. Съст. Л. Андрейчин и В. Попова. София, 1982, стр. 279-284.

 

К. Попов. Беньо Цонев. // К. Попов. Научното дело на видни български езиковеди. София, 1982, стр. 43-53.

 

Д. Иванова-Мирчева. Проф. Беньо Цонев и българският книжовен език от донационалната епоха. // Български език, 1983, № 6, стр. 485-492.

 

Е. Кочева. Беньо Цонев и българската историческа диалектология. // Български език, 1983, № 6, стр. 493-496.

 

Ст. Стоянов. Научното дело на проф. Беньо Цонев. // Български език, 1983, № 6, стр. 473-484.

 

Р. Русинов. Приносът на проф. Беньо Цонев в историята на новобългарския книжовен език. // Език и литература, ХХХІХ, 1984, № 3, стр. 50-56.

Същото в: Р. Русинов. История на българското езикознание. В. Търново, 2000, стр. 121-132.

 

Ст. Жерев. Беньо Цонев. София, 1989.

 

Материали от научната конференция на тема „Професор Беньо Цонев и българският език”, посветена на 70-годишнината от смъртта на проф. Б. Цонев, организирана от Катедрата по старобългарски език и общо езикознание, Катедрата по съвременен български език и Съюза на учените в България – клон В. Търново, проведена на 21 и 22 ноември 1996 г. – В: Трудове на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. Филологически факултет, кн. 2. Езикознание, т. 33 1997. В. Търново: Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий”, 2002.

            Съдържа:

            Р. Русинов. Проф. Беньо Цонев – личност, научно дело, поуки и завети; К. Кабакчиев. Беньо Цонев и Евтимиевата реформа; Т. Бояджиев. Диалектните класификации на Беньо Цонев; Кр. Колева. Професор Беньо Цонев и Христо Герчев – учителят и ученикът (документи и находки); Т. Балкански. Беньо Цонев и трансилванските българи; Р. Русинов. Хубост на език и реч, или проф. Беньо Цонев за благозвучието в българския книжовен език; В. Вътов. „Езикови поуки” и „докази” на проф. Беньо Цонев за „благозвучие” на българската книжовна реч; Хр. Станева. Проф. Беньо Цонев и проблемите на стилистичната фонетика; Ст. Георгиев. Правописните възгледи на Беньо Цонев и проблемите на съвременния български правопис.

 

Библиография на трудовете:

Р. Рашева. Проф. Беньо Цонев (1863-1926). Библиография. Ловеч, 1995.

• Предишна