Стоян Буров
ГРАМАТИЧНИТЕ ПРИНОСИ НА МАНОЛ ИВАНОВ – ДЕЙСТВИТЕЛЕН ЧЛЕН НА БЪЛГАРСКОТО КНИЖОВНО ДРУЖЕСТВО (ОТ 1900 Г.)
Stoyan Burov
THE GRAMMATICAL CONTRIBUTION OF MANOL IVANOV – A FULL MEMBER OF BULGARIAN SOCIETY OF LETTERS (SINS 1900)
В статията се прави опит за първа по-цялостна оценка на лингвистичното наследство на Манол Иванов (1867-1906), доктор по славянска филология на Виенския университет (1893 г.), дописен (от 1898 г.) и действителен член на Българското книжовно дружество (от 1900 г). Разглеждат се преди всичко неговите граматични възгледи и приноси в студиите За спрежението в новобългарския език (1892, 1894), Подразделение на новобългарските глаголи според основата на минало свършено време (1901), По историята на нашата граматическа терминология (1903, 1906), както и в няколко други негови разработки, свързани с нуждите на училищното образование по български език в края на ХІХ и началото на ХХ век. Отделя се място за анализ и на неговите учебници по българска граматика, издадени в периода между 1901 и 1906 г.
Keywords: Българско книжовно дружество, Манол Иванов, граматика на новобългарския език, граматични възгледи, граматични приноси
Манол Иванов принадлежи към първото поколение български езиковеди, родени през последните две десетилетия преди Освобождението, учили и школували в едни от най-известните европейски славистични университетски центрове и завърнали се в новоосвободена България, където освен че се отдават на активна проучвателна и научноизследователска дейност, с което полагат основите на нашата съвременна наука за езика, повечето от тях стават основатели на висшето филологическо образование и първи университетски преподаватели. Всички те се включват много активно и в дейността на Българското книжовно дружество, нещо повече – стават лицето на историко-филологическия клон на дружеството. Българските учени – езиковеди, историци, етнографи, литератори, които формират първото следосвобожденско поколение в хуманитаристиката, живеят и творят със съзнанието и отговорността за завещана им от възрожденците мисия. При създаването на Българското книжовно дружество (БКД) през 1869 г. в Браила като негова най-важна задача се определя „обработването и усъвършенстването на българския език, на българската история и на народната наша словесност въобще” (чл. 2 от Устава на БКД (1869). Същата цел е записана и по-късно, в Устава на Българската академия на науките от 1911 г., когато БКД се преименува в БАН: „Академията има за цел да развива и разпространява науките и изкуствата, особно с оглед към българите и българските земи, българския език и българската книжнина” (чл. 2).
Към първото поколение езиковеди безспорно се отнасят Александър Теодоров-Балан (1859-1959), Любомир Милетич (1863-1937), Беньо Цонев (1863-1926), Димитър Матов (1864-1896), Манол Иванов (1867-1906).
Към посочените имена с известна условност можем да причислим още Иван Шишманов (1862-1928), който в първите години на научноизследователската си дейност, а и по-късно много сериозно се занимава с езикови проблеми. Така напр. той е автор на обемистата студия Принос към българската народна етимология (Шишманов 1893: 443-646), която продължава да респектира както с привлечения огромен фактически материал, така и с теоретичните си постановки – история на въпроса, класификации, връзка на народните етимологии с митологията и фолклора, подробна библиография. Още по-обемна е студията му Критичен преглед на въпроса за произхода на прабългарите от езиково гледище и етимологиите на името „българин” (Шишманов 1900а: 504-753). Част от нея е публикувана и на френски под заглавието L’étymologie du nom „bulgare” (София, 1903. 90 стр.). Една от последните публикации на автора, преди внезапно да почине през 1928 г., засяга въпроса за отношението правопис – политика (Шишманов 1927-1928: 193-196).
Сред изброените имена трябва да намери място и Стоян Аргиров (1870-1939), който има публикации и приноси в областта на историята на езика и диалектологията (българско ръкописно наследство), социолингвистиката (тайни езици) и др., но основното му занимание в научно и професионално отношение става библиотекознанието. През 2009 г. в поредицата „Университетско наследство” на Университетското издателство „Св. Климент Охридски” беше издаден внушителен по обем луксозен том с негови избрани съчинения, в който е включено и изследването-речник Към българските тайни езици. Брациговски мещровски (дюлгерски) и чалгаджийски таен език, чиято първа публикация е в СбБКД, І, 1901 (вж. Ангелова съст. 2009).
Също с известна условност към първото поколение наши учени, изследователи на българския език, може да бъде отнесен и Юрдан Трифонов (1864-1949), но не заради някаква поколенческа разлика между него и останалите учени и, разбира се, в никакъв случай не заради това, че интересите му към проблематиката на българския език са периферни в неговото творчество, а поради факта, че той единствен измежду споменатите имена не е завършил висшето си образование в чужбина, а е възпитаник на софийското Висше училище. Той е от третия випуск на Висшето училище, завършва славянска филология и литература през 1893 г., когато е вече на 29 години. Така той слуша лекции при първите университетски преподаватели и усвоява науката за българския език по техния пример и каквато те му я преподават. Ето защо той може да бъде отнесен и към второто поколение български езиковеди, към което като най-ярки имена принадлежат Йордан Иванов (1872-1942), Георги Попиванов (1878-1963), Стефан Младенов (1880-1963), Стоян Романски (1882-1959), Иван Хаджов (1885-1956). Като се вземат предвид темите и тогавашното равнище на разработка на темите, които стават център на изследователския интерес на Юрдан Трифонов, а също и неговите приноси в областта на българското езикознание (по-специално – в областта на граматиката на съвременния български език), оценени впрочем с голямо закъснение, той може да бъде определен като преходна между първото и второто поколение фигура.
С малки изключения типична за това поколение е широтата на научноизследователските интереси, посочените учени не се ограничават с чисто лингвистична проблематика, а се занимават, и то твърде успешно, с проучвания и изследвания по цялото поле на българистиката и славистиката – етнография, фолклор, културно наследство, литература, история и пр. Освен Беньо Цонев другият „чист” езиковед сред споменатите имена е именно Манол Иванов. При Манол Иванов това е обусловено от целенасочената му петгодишна подготовка в областта на славянската филология, по време на която възприема и след това продължава да следва примера на своя учител Ватрослав Ягич, както и от свързването му в професионално отношение с българското образователно дело – учител по български език, окръжен инспектор, отново учител, чиновник в министерството на просвещението.
Още в едно отношение Манол Иванов се различава от своите съвременници и колеги. Повечето от първите наши учени, водени от амбицията да разширяват и задълбочават своята подготовка, а и съгласно с тогавашната обичайна практика, по време на следването си и по-късно не се ограничават само с престоя си в един университет, а посещават за по-дълго или за по-кратко време различни университети, за да слушат предварително подбрани лекции в една или повече специалности, да посещават определени семинари и курсове и да специализират при известни учени и преподаватели.
Така напр. Александър Теодоров-Балан следва славянска филология в Карловия университет, Прага, там защитава и докторската си дисертация (1884), но от 1882 до 1884 г. пребивава в Лайпциг “да послуша” славистика и в друг университет освен Пражкия, както и да учи гръцки, латински и немски език и да подготвя доктората си (Балан 1988: 75-76). Любопитен детайл е признанието му, че освен лекционния курс по старобългарски, който редовно е посещавал, той е вземал и частни уроци в дома на проф. Август Лескин, които са започвали в 7 часа сутринта (Балан 1988: 76). Любомир Милетич следва славянска филология в Загреб, където защитава и докторската си дисертация За члена в българския език, един труд, издаден първо на български в 1887 г., а след това и на хърватски в Загреб (1889), но и той известно време прекарва в Карловия университет в Прага. Беньо Цонев следва четири семестъра славянска филология във Виена (1886-1888), след което продължава обучението си в Лайпциг, където защитава докторския си труд За източнобългарския вокализъм през 1890 г. Димитър Матов завършва средно класическо образование в Харков (1883) и славянска филология в Харковския университет (1888) като ученик на проф. Марин Дринов и проф. Александър Потебня. Специализирал е във Виена (1890-1891) при проф. Ватрослав Ягич и в Лайпциг при проф. Август Лескин. Стоян Аргиров завършва славянска филология в Карловия университет, Прага (1892), но и той през 1890-1891 в продължение на два семестъра следва във Виенския славянски семинар. Още по-пъстра е картината при Иван Шишманов. От 1876 до 1882 г. той е ученик във Виена, където завършва педагогическо училище и учителски курс. През 1884-1885 следва философия в Йена, от 1885 продължава следването си в Женева; през 1886-1888 г. следва в Лайпциг, където завършва висшето си образование и където през 1889 г. защитава докторска дисертация по експериментална психология при проф. В. Вунт.
За разлика от съвременниците си Манол Иванов свързва подготовката си единствено с университета във Виена, където следва славянска филология в продължение на десет семестъра, от 1888 до 1893 г. Между изброените 27 български студенти, които посещават Катедрата по славянска филология (Виенския славянски семинар) в периода от 1872 до 1918 г., Манол Иванов е единственият българин с толкова продължителен престой (Мурдаров 1999: 340). Той е първият български дисертант на Ватрослав Ягич. Защитава успешно дисертацията си през 1893 г., с което става и първият българин доктор по философия (славянска филология) на Виенския славянски семинар.
И накрая, може би най-съществената отлика на Манол Иванов от другите представители на първото поколение български езиковеди е, че той не прави университетска кариера за разлика от Балан, Милетич, Б. Цонев, Ив. Шишманов, Д. Матов, някои от които, както е известно, са сред основателите на университета. Дори Ст. Аргиров, въпреки че в професионално отношение не е с типичната университетска кариера, доста продължително преподава библиотекознание в университета като частен доцент (1924-1935), освен това не само че е пръв директор на университетската библиотека (от 1903 г.), но заема директорския пост до 1936 г. Юрдан Трифонов, подобно на Манол Иванов, също не прави университетска кариера. Заслугите му за развитието на университетската наука в областта на славянската филология обаче са признати от СУ, който през м. май 1939 г. го провъзгласява за свой почетен доктор.
Всички изброени университетски преподаватели (с изключение на Димитър Матов, който умира много млад, едва на 32 години), а също Стоян Аргиров, Юрдан Трифонов и Манол Иванов, са действителни членове на Българското книжовно дружество: Александър Теодоров-Балан от 1884, Любомир Милетич от 1898, Беньо Цонев от 1900, Манол Иванов от 1900, Стоян Аргиров от 1900, Иван Шишманов от 1902, Юрдан Трифонов от 1906. До създаването на първото висше училище през 1888 г., т.е. в продължение на близо 20 години, БКД е единственият книжовен и научен център не толкова в географски, колкото в институционален смисъл. Л. Андрейчин отбелязва, че поставеното от дружеството начало за всестранно проучване на българския език е било от голямо значение за по-нататъшното развитие на науката за езика, когато наред с БКД се оформя вторият мощен център за изследване на българския език – университетът (Андрейчин 1969: 494). Трудно е да се разграничи приносът на едната институция от приноса на другата институция в областта на филологическата наука, защото в по-голямата си част лицата са едни и същи. В първите години след създаването на висшето училище, та дори до края на ХІХ в. БКД запазва своя приоритет, защото членският му състав е по-голям, между членовете му са редица книжовници, видни общественици със заслуги към българския език и дейци за устройството и развитието на образованието и науката, които не са университетски преподаватели. Между видните радели и строители на българския език и образователни дейци, членове на БКД, са например Васил Попович, Георги Бенев, Георги Миркович, Димитър Мишев, Иван Славейков, Йоаким Груев, Стефан Панаретов, Тодор Икономов, Атанас Илиев, Иван Пеев-Плачков, Стоян Аргиров, Юрдан Трифонов и др. Всички те, независимо че при някои заниманията с езика често имат повече любителски характер, са автори на граматики, публикации в периодичния печат, особено по актуални въпроси за устройството на новобългарския книжовен език и правописа, и други българистични изследвания. Така БКД съумява да привлече за своята кауза почти всички заслужили строители, изследователи и дейци на българския език. Това е особено валидно за времето след Освобождението до 1911 г., когато БКД се преименува в БАН. Това са целели създателите на БКД, това е и една от главните заслуги на дружеството.
Така например Иван Пеев-Плачков (1864-1942), който е популярна и заслужила фигура в българския културен и обществен живот след Освобождението до 40-те години на ХХ век, през началния етап от творческото си развитие е автор на редица трудове по езикови въпроси, някои от тях много задълбочени и новаторски, днес почти напълно забравени. Особен интерес представлява изследването му Идеологическа класификация на българските предлози (Пеев-Плачков 1890) – една от първите, ако не и първата отпечатана като самостоятелно издание лингвистична монография в България. Изследването е интересно и поради иновативния за времето си семантичен подход на автора, назован „идеологически”. В по-ново време изследването присъства само в някои библиографии, единствено Хр. Първев му прави сравнително подробен анализ (Първев 1975: 331-334). На времето обаче то предизвиква интереса дори на Ватрослав Ягич (Божилова 1996: 97). Л. Милетич му посвещава подробна и много критична рецензия (Милетич 1891), също и В. Попович, чиято рецензия е по-обективна (Попович 1892).
Правим това малко отклонение, защото по интересен начин се преплитат някои житейски факти на двамата членове на Българското книжовно дружество Манол Иванов и Иван Пеев-Плачков. Иван Пеев-Плачков е много заслужила за БКД, а сетне и за БАН личност. През 1901 г. той е избран при доста голяма конкуренция за деловодител на дружеството (вж. Божилова 1996: 97), а по-късно става секретар на БАН. Сам авторът отбелязва, че е бил на служба в БКД и БАН в продължение на 39 години, когато на 76-годишна възраст подава оставка и се оттегля (Пеев Плачков 1994: 219-220). В посочените „спомени и впечатления” Ив. Пеев-Плачков отбелязва, че кандидатурата му „била подсказана от покойния [към написването на спомена] пирдопчанин филолог Манол Иванов” (Пеев Плачков 1994: 220). Манол Иванов и Иван Пеев-Плачков са избрани за дописни членове на БКД в една и съща година (1898) и едновременно, на едно и също заседание на Общото събрание – за действителни членове на БКД (15 октомври 1900 г.). Впрочем на същото заседание за действителни членове са избрани още Беньо Цонев, Атанас Илиев, Стоян Аргиров.
Друга заслуга на БКД по отношение на българския език е, че от основаването си и по-късно БКД става център на издателската дейност. „Цялата история на Българското книжовно дружество и на Българската академия на науките – пише К. Манов, е свързана с издателското дело, което – особено в периода до Освобождението, а и много години по-късно – заема основен дял от тяхната дейност, ангажира преобладаващата част от финансовите им средства и главните усилия на техните ръководители” (Манов 1969: 36-37). Авторът посочва, че в периода от основаването си през 1869 до 1910 г., когато БКД се преобразува в БАН, дружеството пуска на книжния пазар около сто „издателски единици” (периодика, книги, притурки). Емблематичен характер има Периодическото списание на Българското книжовно дружество (ПспБКД), което започва да излиза в Браила през 1870 г. Преди Освобождението излизат 12 книжки (всички те се приемат за първа годишнина на списанието), от 1882, когато започва така нар. „софийски” период на списанието, до 1899 г. излизат общо 60 книжки, които от 1900 г. се заменят с томове, всеки от по 10 свезки (вж. Георгиев 1969а: 114-135). Паралелно с това най-престижно издание на БКД излиза като орган на министерството на просвещението Сборникът за народни умотворения, наука и книжнина (СбНУНК), основан по инициатива на Ив. Шишманов в 1889 г., страниците на който са широко отворени както за научни разработки, така и за „народни умотворения” (песни, приказки, гатанки, пословици и поговорки и пр.), диалектни материали и др. От 1903 г. издаването на сборника се поема от БКД. Друго списание, което отделя място за езиковедски разработки, но предимно с оглед на обучението по български език в училище, е Училищен преглед, месечно списание, официален орган на министерството на просвещението, което излиза от 1896 до 1949 г.
От 1892 до 1906 г. Манол Иванов е редовен сътрудник на Периодическото списание. Първата му публикация в кн. ХХХІХ (1892) е една рецензия на студията на Г. Попов Българските юнашки песни, публикувана в СбНУНК (кн. ІІІ и кн. ІV) (вж. Иванов 1892: 487-491), а на следващата година е отпечатана неговата статия По въпроса за нашето правописание (Иванов 1893: 97-116).
Статията представлява интерес за българската лингвистична историография най-вече поради това, че, както може да се допусне, тя е поръчана на автора от ръководството на БКД, респ. редакцията на Периодическо списание. Ето накратко предисторията. През 1892 г. по инициатива на тогавашния министър на просвещението Г. Живков се сформира седемчленна комисия със задачата да изработи проект за общ правопис. В комисията влизат най-титулуваните млади учени, повечето от които вече доктори и университетски преподаватели, учили и специализирали в престижни европейски университети: Иван Шишманов, Ал. Теодоров-Балан, Л. Милетич, Ив. Георгов, Беньо Цонев, Димитър Матов, Стоян Аргиров. Действително от първото поколение български езиковеди тук липсва само Манол Иванов, пребиваващ по това време все още във Виена. Иван Пеев-Плачков свидетелства, че министерството отпуска щедра субсидия на комисията, останала известна в историята с името Филологическа комисия, и тя започва да издава списание „Български преглед”, което се печата с утвърдения от комисията правопис (Пеев Плачков 1994: 203-204). Общо взето, проектът на Филологическата комисия цели да ревизира Дриновия правопис, който макар и неформализиран с наредба или закон, постепенно се е наложил в писмената практика на държавата. Този правопис се прокарва последователно и от БКД най-вече чрез Периодическото списание. Проектът на Филологическата комисия всъщност е ревизия и на правописа, отстояван от БКД. Историята на този проект е много интересна, още по-интересна е обществената реакция, която като цяло е крайно негативна. Оттогава датират и двата правописни митинга, единият в София, другият в Пловдив. Особено възмутително изглежда на публиката предложението да се изхвърлят буквите ю и я, като се заменят с буквосъчетанията iу и iа (за подробности относно проекта и за обществената реакция вж. Русинов 1985: 57-70).
БКД, за разлика напр. от сп. „Мисъл”, не се включва остро в полемиката около проекта на Филологическата комисия, но от статията на Манол Иванов и особено от редакционната бележка след нея става ясно, че отношението е негативно. Редакцията намира, че „съжденията и заключенията” на почитаемата комисия са много „смели и леки, па и доста противоречиви, та не могат издържа научна критика” (Периодическо списание 1893: 116). Всъщност по-старите членове на БКД изобщо не одобряват проекта – Марин Дринов, Иван Вазов, Стоян Михайловски, Васил Д. Стоянов, Иван Евстратиев Гешов и др. Нужен е млад и добре подготвен филолог от ранга на членовете на комисията, който да даде научнобоснована, а не политико-пропагандна или издържана в духа на сензацията оценка. Манол Иванов е тъкмо такъв учен, затова с голяма степен на вероятност трябва да се приеме, че статията е поръчана на младия автор може би лично от Васил Д. Стоянов, който тогава е отговорен редактор на Периодическото списание. Действително статията на Манол Иванов е издържана в академичен дух и в никакъв случай не е изпълнена с хули и клевети, каквито не липсват в тогавашната практика дори на такова реномирано списание, като списанието на д-р Кръстьо Кръстев. Тази статия отваря вратите на списанието пред Манол Иванов и за следващи негови публикации, а вероятно и това, че споделя ценностите на БКД, изиграва немалка роля за приемането му първо за дописен (1898), а след това и за действителен (1900) член на БКД.
Изглежда, че дискусиите около правописния проект на Филологическата комисия, по-точно участието на Манол Иванов и на Иван Пеев-Плачков в тях, изиграват роля за възникване на дружески отношения между двамата, намерили се заедно, както сполучливо се изразява по друг повод Плачков, на противоположния на комисията бряг. Любопитно е да се отбележи, че публикациите на Иван Пеев-Плачков по правописния въпрос стават основание министърът Г. Живков да се съгласи да го премести за учител от Пловдивската мъжка гимназия в Софийската (Пеев Плачков 1994: 204), по-късно пък, както отбелязахме, именно Манол Иванов анонсира името му за деловодител на БКД.
В Периодическо списание Манол Иванов публикува по-късно и две други много ценни свои разработки: Принос към изучвание българските диалекти (Забележки по говорите в областта на Средногорското наречие) (публикувано в две последователни книжки на списанието) (вж. Иванов 1894) и студията венец на неговото научно дело По историята на нашата граматическа терминология (публикувана в т. LХІV и LХVІІ) (вж. Иванов 1903-1906).
В първата студия авторът изследва преди всичко вокалната система в средногорските диалекти – рефлекси на старобългарските гласни, исторически развой, състояние. Той смята, че диалектите, практикувани в Средногорието, които според произношението на вокала [ъ] се подразделят на два основни вида – южен средногорски и северен средногорски, образуват самостоятелна група („средногорско наречие”) в рамките на източнобългарските диалекти. Общите им отличителни черти, едната от които ги сближава със западнобългарските диалекти, а другата – с източнобългарските, са: липсата на редукция на неударения вокал [е] и в повечето случаи на вокала [о] и рефлексът на старобългарската ятова гласна като [’а] и [е]. Покрай това общо заключение авторът дава много други подробности за вокализма, а в края на студията по-накратко и за консонантизма, привежда голямо количество примери, за да представи картина на позиционните промени при вокалите и да посочи причините за тях, въз основа на спонтанните и позиционните промени опитва се да реконструира старото състояние на вокалната система. Той демонстрира не само познаване на изследваните диалекти, но и сериозна лингвистична подготовка, а от цитираната литература може да се заключи, че в теоретично отношение е добре подготвен – позовава се на изследвания на М. Дринов, Л. Милетич, Миклошич, Ягич, споменава така нар. вълнообразна теория (нем. Wellentheorie), или теория за смесения характер на езиците, на Й. Шмит.
Отделен отпечатък на студията с автограф за Любомир Милетич
Втората обемна студия на М. Иванов, която обхваща общо 135 стр. и затова публикувана в три части, представя панорамна картина на историята на граматичните възгледи на българските автори на граматики от Неофит Рилски до началото на ХХ век, т.е. това не е само история на граматичните термини, а нещо много повече – история на възгледите, критичен очерк за еволюцията в мненията, за влиянията, приемствеността и т.н. Всичко това се съотнася с историята на граматичните концепции от античността до съвремието на автора. Разглеждането на постиженията, слабостите и проблемите на българската граматична мисъл на фона на постиженията на славянската филология в тази област извежда нашата граматика, както отбелязва Ст. Георгиев, „от тесните рамки само на домашната традиция” (Георгиев 1969а: 126). Студията запознава читателите с етимологията на термина граматика, с развитието на граматичната наука от Кирил и Методий и Черноризец Храбър до Евтимий и Константин Костенечки, подробно разглежда значението на граматиката на Милетий Смотрицки за развитие на руската, а в известен смисъл и на българската граматика.
Студията има три части: терминология в областта на глагола (това е най-подробната част), в областта на имената и местоименията и терминология в областта на синтаксиса. Подлагат се на подробен критичен анализ повече от 20 граматики, една част от които са издадени до Освобождението, а именно граматиките на Неофит Рилски (1835), Христаки Павлович (2. изд. 1845), Йоаким Груев („Основа за блъгарска граматика”, 1858), („Начала от блъгарска граматика”, 1869), Добри Войников (1864), Иван Момчилов („Граматика за новобългарския язик”, 1868), Сава Радулов (1870), Никола Първанов (1870), Тодор Шишков (1872), друга – след Освобождението до началото на ХХ век, когато е написана студията: граматики на Тодор Икономов (1881), Стефан Панаретов (1881), Димитър Мишев (1887), (1892), Атанас Илиев („Начална практическа граматика”, 1887), („Синтаксис на българския език”, 1888), Александър Теодоров [Балан] (1899), Иван Топков (1899), (1900). Извън отбелязаните дотук следосвобожденски граматики, които са предмет на подробен анализ и в очерка на Хр. Първев (вж. Първев 1975), М. Иванов анализира и други учебници по граматика – на Кесяков и Горов (1882), Сава Илиев (Сирманов) (1882), Иван Славейков („Малка практическа граматика”, 1883), Саламанов (1895), Добри Ганчев (1895), Хр. Матеев и М. Симов (1898), Тодор Коджов (1900). В синтактичната част се прибавя и Д. Д. Лачков („Учебник по синтакса за ІІІ клас”, 1898).
М. Иванов не дели граматиките на възрожденски и следосвобожденски, а на граматики, които вече не се употребяват в българските училища (към годините на написване и отпечатване на студията – 1903-1906), и граматики, които са в употреба. Към граматиките, излезли от употреба, той причислява трудовете на Неофит Рилски, Христаки Павлович, Йоаким Груев, Добри Войников, Иван Момчилов, Никола Първанов, Сава Радулов, Тодор Шишков, Тодор Икономов, Стефан Панаретов, С. Илиев, Кесяков – Горов, Иван Славейков; тези, които са в употреба, са граматиките на Димитър Мишев, Саламанов, Д. Ганчев, Матеев – Симов, Алксандър Теодоров, Иван Топков и Д. Д. Лачков. Особено критичен е той при анализа на актуалните граматики, като в тези случаи прави препратки и към своите трудове: Българска граматика за І клас (1902), Българска граматика (звукословие, видословие и правописание) за ІІ клас (1902), Синтаксис на българския език за ІІІ и ІV клас (1901). От възрожденските граматики откроява приноса на Неофит Рилски и особено на Йоаким Груев.
Прави впечатление подборката на възрожденските граматики, между които липсват някои емблематични трудове, като напр. известните съчинения на Неофит Бозвели (1835), Иван Богоров (1844), Т. Хрулев (1859), Г. Миркович (1860). Това довежда автора до някои погрешни твърдения относно приоритета в употребата на някои термини и класификации, напр., както това е забелязано от Ю. Трифонов (1905: 165), М. Иванов погрешно приписва въвеждането на термина минало неопределено време на Д. Войников (1864), което всъщност прави Г. Миркович (1860). По-късно Хр. Първев (1975: 207) отново коригира М. Иванов относно хронологията и авторството на термините минало вм. преминало време и минало несвършено време. Според М. Иванов първата замяна става факт в граматиката на Стефан Панаретов (1881), а определянето на имперфектните форми като минало несвършено време прави Т. Шишков (1872). И в двата случая приоритет има граматиката на Г. Миркович (1860).
Като изключим тези пропуски, а също прекаления негативизъм по отношение на граматиките на неговия съвременник и колега в Софийската държавна мъжка гимназия Иван Топков , проявен не само тук, но и в други статии и рецензии, студията е издържана в академичен дух, макар в изложението авторът да не се ограничава само с изреждане на данни и факти, напротив – прави коментари и оценки, в повечето случаи точни и обективни. Особено приносни са неговите наблюдения и обобщения върху новобългарския глагол (класификация, спрежения, разреди) и глаголните категории.
По отношение на делението на глаголите на три спрежения според сегашната основа и на разреди в рамките на трите спрежения според аористната основа Манол Иванов има приоритет както по време, така и по теоретична обосновка на класификациите. Въпросът за спреженията на глагола в новобългарския език е тема на докторската му дисертация Über die Conjugation im Neubulgarischen, защитена във Виена под ръководството на Ватрослав Ягич в 1893 г. (Мурдаров 1988: 84-86; Мурдаров 1999: 146-148) и почти едновременно с това издадена на български в кн. VІІІ и кн. Х на СбНУНК под заглавието За спрежението в новобългарски език (вж. Иванов 1892-1894). Своеобразно продължение на този труд е статията Подразделение на новобългарските глаголи според основата на минало свършено време, публикувана в сп. „Училищен преглед” (вж. Иванов 1901а: 745-750). Дисертационният труд, както и по-късната статия са високо оценени в българската лингвистика. Б. Цонев пише, че класификацията на българските глаголи, особено като се има предвид загубата на инфинитива, е трудна задача, с която М. Иванов се е справил добре, като се е сетил, че за делитбата на българските глаголи може да служи аористната основа, която в новобългарски се равнява на старата инфинитивна основа (Цонев 1934: 524-525). На друго място той отбелязва, че този труд е „опит за история на българския глагол” и „ще заеме когато и да е важно място в историческата българска граматика” (Цонев 1907: 122). Ние бихме казали, че този труд на Манол Иванов е не просто опит за история на българския глагол, а опит, и то сполучлив, за история на формите на българския глагол. В края на втората част на студията, в специална прибавка, авторът се спира и на описателните форми. Интерес представляват разсъжденията му за названията на миналите времена (прости по форма и описателни), които той намира за незадоволителни, и се опитва да предложи набор от свои названия, които по-добре съответстват на семантиката на формите, напр. за имперфекта той предлага следните названия: минало същевременно – знайно, положително, определено (вж. Иванов 1892-1894: 368). В по-късните си работи авторът не се опитва да състави нова система от названия на времената. Втората част на студията е внимателно прегледана от редактор на СбНУНК (според Ст. Младенов това е Д. Матов , вж. бележката на Младенов в (1979: 277), на много места под линия редакторът прави добавки и корекции на някои от твърденията в студията. Така напр. в бележка под линия на стр. 370 редакторът изразява основателни съмнения в обясненията на М. Иванов относно историческия развой на ХОТЙТИ при образуване на новобългарското бъдеще време. В края на статията редакторът изразява съжаление, че М. Иванов не е използвал някои работи на Ал. Теодоров-Балан, както и синтаксиса на Ат. Илиев, съчинения на А. Потебня и др. Редакторът отбелязва още, че работата е щяла да спечели, ако българският глагол беше разгледан сравнително с турския и гръцкия.
П. Пашов разглежда подробно както дисертационния труд, така и по-късната статия и дава особено висока оценка на уточненията, които прави М. Иванов в статията си от 1901 г. Главната негова заслуга според Пашов се състои в това, че М. Иванов обосновава нуждата от комбинирана класификация на българските глаголи – на спрежения според сегашната основа и според аористната основа на разреди в рамките на спреженията (Пашов 1966: 9-10). Констатира се, че при всички по-сетнешни класификации на глаголите в съвременния български език за изходна служи класификацията на М. Иванов (Пашов 1966: 11), макар тя по-късно да претърпява редица уточнения и корекции в подробностите. Тази заслуга на автора е изтъкната от Р. Русинов (1967: 572-573), а в по-ново време от Вл. Мурдаров (1988: 85-86; 1999: 146-149).
Комбинираната класификация на глаголите в новобългарския език на спрежения и разреди е популяризирана за нуждите на преподаването в българските училища чрез статията в „Училищен преглед” и особено с отпечатването на Българска граматика (звукословие, видословие и правописание) за ІІ клас (1902). В статията М. Иванов дели глаголите от първо спрежение в четири разреда, като към четвъртия разред отнася в три подразреда всички глаголи, които образуват минало свършено време без основна наставка; глаголите от второ спрежение той поделя в три разреда, а всички глаголи от трето спрежение отнася към един разред (Иванов 1901а: 748-750). В учебника класификацията е същата, макар на стр. 31 да се твърди, че глаголите от първо спрежение се подразделят в три разреда, защото по-долу се посочват и глаголите от четвъртия разред, без обаче да се делят в подразреди (стр. 33) (Иванов 1902а: 30-38).
Нека се върнем сега на студията По историята на нашата граматическа терминология, за да се спрем на още няколко нейни достойнства. Както споменахме, особен принос имат обобщенията на автора за броя, вида и спецификата на глаголните категории: наклонение, където авторът е категоричен, че наклоненията в новобългарската граматика са само три, залог, вид – с особен акцент върху предимствата на разграничаването на вида от времето, което по времето на М. Иванов е вече факт, но не у всички граматици и не съвсем категорично и последователно. По-специално при дефинирането на категорията залог авторът излага една твърде изчистена и модерна позиция, че в зависимост от „деятелността на подлога, т.е. отношението, в което стои глаголът спрямо подлога” има два залога (респ. два вида глаголи) – действителен и страдателен. От страдателните глаголни форми трябва да се различават възвратните, взаимните и средните (чисто възвратните) глаголи. „При възвратните глаголи действието иде от подлога и пада пак върху него. Той е, така да се каже, и субект, и обект; субектът се изразява чрез личното окончание и се пояснява от подложната дума в именителен падеж, а обектът – чрез възвратното местоимение се: аз се мия; взаимните глаголи показват действие, което се върши между повече предмети взаимно. Глаголи като кая се, чудя се и пр. заимат среда между действителните и страдателните глаголи, понеже по значение те са действителни-непреходни, защото деятелността при тях излиза от подлога, а не се върши върху него, а пък по форма те са страдателни или, ако щете, възвратни, защото се спрягат с възвратното местоимение се [...] [при тях] форма и значение не се покриват, а се кръстосват” (Иванов 1903-1906: 41-42). Позволяваме си този по-дълъг цитат, за да се види, че класификацията на възвратните глаголи и описанието на залоговите отношения, които те изразяват, остават валидни досега. И в най-ново време някои от най-известните трактовки на залога, напр. на Калина Иванова и на Руселина Ницолова, принципно съвпадат с трактовката на Манол Иванов.
Интерес предизвикват разсъжденията на М. Иванов по въпроса за наименованията, броя и класификацията на глаголните времена в съвременния български език. Авторът не успява да стигне до идеята за разграничаване на непреизказни от преизказни форми на глаголните времена, каквото за пръв път успява да направи малко по-късно Ю. Трифонов отново на страниците на Периодическо списание (Трифонов 1905: 155-192), с което си извоюва завинаги място в българската граматична историография, но е близко до такава идея. В края на прегледа на въпроса за глаголните времена той пише: „Въпросът за значението на глаголните времена впрочем ще трябва да се подложи на по-обстоятелно разглеждане” (Иванов 1903-1906: 187), но съвсем ненавременната му смърт през 1906 г. осуетява това намерение. Цитираното намерение да се залови по-задълбочено с глаголните времена има обосновка в предходните разсъждения на автора. На първо място, той смята, че в рамките на миналите времена са налице, от една страна, противопоставяне на времената според това, дали говорещото лице е „очевидец” или „неочевидец”: минало несвършено, минало свършено и минало предварително се предават от очевидец, а останалите минали времена – от неочевидец (който може да бъде и самият говорещ). На второ място, минало неопределено и отдавна минало време (бил съм брал, бил съм берял) се противопоставят според степента на увереност, с която се предават действията от говорещия – и двете се предават от неочевидец, но минало неопределено време се предава с увереност, а отдавна минало време – с неувереност („той бил пътувал (казват, но дали е вярно, не зная) по цяла България”); следователно, заключава авторът, и дума не може да става, че „бил пътувал” е станало по-отдавна от „е пътувал”. Както може да се забележи, авторът правилно открива не темпорална, а модална разлика между посочените форми. На трето място, авторът много точно стратифицира минало несвършено и минало предварително време като относителни времена, срв. „Минало несвършено и минало предварително стоят обикновено в съотношение с друго минало действие, при което първото [минало несвършено] става обикновено същевременно с него и в момента на говоренето то може да бъде свършено, а може и да се продължава; а второто [минало предварително] е станало преди него и следователно в момента на говоренето всякога е свършено” (Иванов 1903-1906: 186). На четвърто място, минало свършено време правилно е определено като време с проста ориентация: „Минало свършено време наопаки показва действие, което е без всякакво отношение към друго действие и което в момента на говоренето всякога е свършено” (Иванов 1903-1906: 186). Като оставим настрана отделни неточности, в разсъжденията на М. Иванов можем да открием идеята за делението на глаголните времена на абсолютни и относителни; вътре в относителните – на времена, изразяващи едновременност или предходност на действието спрямо друго действие; а на самите действия – деление на действия, изказани от очевидец или от неочевидец; в рамките на действията, изказани от неочевидец – действия, изказвани „с увереност” и „с неувереност” (така нар. по-късно от Л. Андрейчин емфатични форми, форми за засилено преизказване).
В синтактичната част авторът прокарва становището си за глагола като център на изречението. Вербоцентричната теория за изречението, лансирана в българската граматика за първи път от Л. Милетич в една негова пространна статия в „Училищен преглед” (Милетич 1899: 790-842) и приложена в учебниците по синтаксис от Ив. Топков (1899; 2. изд. 1901) и М. Иванов (1901; 2. изд. 1905), става най-популярната синтактична теория в България в началото на ХХ век и чрез споменатите учебници и други публикации прониква и в училищното обучение. Там тя властва някъде докъм 50-те години на ХХ век, но още преди това в научните граматики, издадени в края на 30-те и през 40-те години, са направени сериозни опити да се даде превес и на други теории. Според К. Попов последният вариант на формалната дефиниция на изречението се намира в труда на П. Ст. Калканджиев Българска граматика от 1938 г. (вж. Попов 1974: 18). След като прави подробен преглед на теориите за изречението в немската, руската и българската литература, Л. Милетич се спира на идеите на немския учен Франц Керн, които той е развил в цяла серия от съчинения, по-важните от които са монографията Die deutsche Satzlehre. Eine Untersuchung ihrer Grudlagen (1882) и учебникът с оглед на училищния синтаксис Grundriss der deutschen Satzlehre (1884). Той пише, че напълно приема главните идеи на Керн, като ги намира „напълно съгласни с науката и напълно ясни и практични, за да се основе върху тях с пълен успех за обучението училищният синтаксис” (Милетич 1899: 809-810). Изходни за Милетич стават следните две твърдения на Керн: „Изречението е мисъл, изказана с помощта на един (определен) глагол (бил той изразен или се подразбира)”, а глаголът е „дума, в която се изказва 1. състояние – това се нарича глаголно съдържание – и 2. предмет (лице или вещ) – това се нарича глаголно лице” (Милетич 1899: 819). Така в центъра на всяко изречение стои един определен глагол-сказуемо, който е независим и управлява всички други части, вкл. подлога; те зависят от него, а не той от тях, както уточнява М. Иванов в една своя статия, посветена на съгласуването на подлога със сказуемото (именно на подлога със сказуемото, а не обратно) (вж. Иванов 1901б: 414). М. Иванов приема изцяло учението за изречението на Франц Керн, а след него и на Л. Милетич, като отбелязва, че дефиницията на Керн не е чисто формална, както смята Л. Милетич, напротив, в нея се взема предвид не само формата, но и значението, т.е. дефиницията съчетава два принципа – формален и логически (Иванов 1903-1906: 49). В рецензия на учебниците на Ив. Топков, публикувана в „Училищен преглед”, М. Иванов остро критикува автора, че е компилирал от учебниците на Фр. Керн и на Ф. Виломицер Deutsche Grammatik für österreichische Mittelschulen (1890; 1897), без да ги разбере добре, като при това е допуснал смесване на принципи на Керн с принципи на Виломицер (Иванов 1901в: 807-812). Завързва се дискусия между Топков и М. Иванов (вж. Топков 1901: 78-84 и Иванов 1901г: 84-86), в която главна тема са нюансите в дефинициите на двамата на изречението, както и това, кои идеи – на Керн или на Виломицер, са по-пригодни в обучението по синтаксис в училище.
Практическа реализация на учението на Керн Манол Иванов прави в учебника по синтаксис, който издава за нуждите на българското училище в 1901 г., преиздаден в 1905 г. (вж. Иванов 1901д; Иванов 1905а). Този учебник на времето предизвиква сериозен интерес, а името на автора покрай този и другите му учебници по граматика (вж. Иванов 1902б; Иванов 1905б; Иванов 1906) става популярно сред учителите по български език в цялата страна: „Докато с чисто научните си работи покойният М. Ив. си спечели добро име между учените у нас и в чужбина, то с работите, които поставяме във ІІ група [работи учено-граматични, или работи по училищна граматика], той стана много по-известен у нас, понеже с тия работи той се опита да реорганизира граматичното обучение в нашите училища и с това си остави име на български училищен граматик [курсивът е на автора]” (Цонев 1907: 123).
Синтаксисът на М. Иванов, макар да е подложен на критика от Хр. П. Стоилов [Попстоилов], е сериозно постижение на българската синтактична мисъл, защото изцяло е подчинен на една единна теория и изхожда от ясни принципни постановки. Това се признава от рецензента, същевременно с това обаче той намира, че авторът, без изрично да посочи това, твърде дословно заимства подредба на изложението, дефиниции, обяснения, дори примери от цитирания учебник на Фр. Керн Grundriss der deutschen Satzlehre. Нещо повече дори, М. Иванов е обвинен, че неговият учебник е едва ли не копие на учебника на Керн, дословен превод на български. В рецензията са посочени редица съвпадения, които трябва да обосноват твърденията на Попстоилов. Все пак той се съгласява, че на учебника на М. Иванов не му липсва и известна самостойност, доколкото синтактичният строеж на българския език се отличава твърде много от строежа на немското изречение (вж. Попстоилов 1906: 458-463). Конкретни слабости обаче рецензентът не посочва, това обещава да направи в специална статия, посветена на учебника. Такава статия не се появява, не се появява и отговор от засегнатия автор вероятно защото същата година, когато излиза рецензията, М. Иванов слага край на живота си.
Синтактичните възгледи на Манол Иванов, подплатени с теорията на Фр. Керн и реализирани в учебника по синтаксис и в съпътстващите този учебник публикации, една част от които посочихме, заслужават специално изследване. Може да се съжалява, че ранната смърт на автора попречва той да развие възгледите си в една по- самостоятелна и оригинална синтактична теория. С някои свои хрумвания и идеи той се приближава до много по-късната теория за ролите на предиката, но очевидно е в началото на пътя, ограничен от тогавашното равнище на научно мислене и от това, че разработките му трябва да имат практическа насоченост с оглед на пригодността им в обучението по морфология и синтаксис в българското училище, което по традиция протича в тогавашните първи, втори и трети клас (пети, шести и седми клас според съвременното деление).
Ако трябва накратко да обобщим постиженията на Манол Иванов в областта на граматиката на новобългарския език, ще отбележим, че те имат висока стойност не само за времето си, но и във времето до днес. Напълно е прав Ст. Георгиев, като отличава три от общия набор публикации по граматични въпроси на новобългарския език за всичките години, през които излиза Периодическо списание: на първо място, това е студията на Манол Иванов, следвана от цитираната студия на Ю. Трифонов от 1905 г., както и една друга негова работа от 1908 г. Този подбор е направен според „стремежа и усилията да се създаде научна граматика на новобългарския книжовен език” (Георгиев 1969а: 126). Още в самото начало на своето научно развитие М. Иванов се ориентира към важните въпроси на новобългарската граматика, неглижирани от повечето учени по онова време, които смятат, че тези въпроси имат място само с оглед на училищното образование. В края на ХІХ и началото на ХХ век Манол Иванов се очертава едва ли не като единственият теоретик на българската граматика на съвременния български език, ако не броим Александър Теодоров-Балан. Двамата работят независимо един от друг, но и двамата имат перфектна лингвистична школовка. Може да се твърди, че учебникът на М. Иванов по граматика за втори клас (1902) значително превъзхожда учебниците на Балан от 1898 и 1899 г., около които по-късно нашата наука създава донякъде изкуствен ореол. За разлика от учебника на М. Иванов (Русинов 1983: 88) Балановите учебници не стават популярни сред учителите и учебникарите. Това, което е общото между учебника на М. Иванов и учебниците на Балан, е, че те са научно издържани и оригинални в концептуално и съдържателно отношение, а не компилации на руски и немски източници, каквито тогава в учебното дело има предостатъчно. Едно бегло сравнение със съвременниците на Манол Иванов и Балан, автори на учебници по български език (Стефан Панаретов, Тодор Икономов, Димитър Мишев, Атанас Илиев, дори Иван Топков и малко по-късно Кл. Карагюлев), веднага ще открои научната класа на двамата, и то не защото другите автори нямат солидно образование, а защото те се занимават и с други неща, теоретичните въпроси на граматиката на новобългарския език не са техен приоритет. Разработките на М. Иванов показват, че той е бил на прага на създаването на първата научна граматика на съвременния български език, вероятно е имал такива планове, макар че нуждите на българското училище, на което той професионално се отдава след завръщането си от Виена, го ограничават да създаде нещо повече от вече посочените училищни граматики. Не на последно място трябва да посочим, че Манол Иванов е първият български учен в сферата на граматичната историография. Синтактичните му възгледи също заслужават високо признание.
***
За живота и делото на Манол Иванов се знае малко. Още по-оскъдни са сведенията за него като жив човек, за неговото ежедневие, приятелства, предпочитания, убеждения, страдания. Малко по малко времето покрива всичко с пластове от тишина и забрава, остава тук-там само името му като библиографска единица в специализираните езиковедски изследвания.
Той е роден на 24 декември 1867 г. в Пирдоп, където получава основно образование и учи в първите два гимназиални класа. След това се прехвърля в София и през 1887 г. завършва класическия отдел на Софийската държавна мъжка гимназия. Една година работи като чиновник в министерството на финансите, след което получава държавна стипендия и заминава през 1888 г. да следва славянска филология във Виенския университет. Там той става един от най-добрите студенти на Ватрослав Ягич, който още в самото начало, убедил се в способностите и трудолюбието му, го въвлича в научноизследователска и проучвателна дейност. През 1893 г., след петгодишно пребиваване във Виена, той защитава докторат и става първият българин, защитил дисертация в Славянския семинар на В. Ягич. Междувременно последната година от пребиваването си във Виена по препоръка на Ягич той става и преподавател по български език във Виенското училище за източни езици. От 1893 до 1895 г., т.е. в продължение на две учебни години, той е учител в българската мъжка гимназия в гр. Солун, като същевременно преподава и в девическата гимназия там. От 1895 до 1899 г. е софийски окръжен инспектор към министерството на просвещението, а от 1 септември 1899 г. – учител в Софийската държавна мъжка гимназия. Две години по-късно е командирован в министерството на просвещението, където му се възлага подготовка на рецензии на учебници и книги, предложени за одобряване или закупуване от министерството за нуждите на българските училища. Починал е на 25 май 1906 г. в София.
Животът на Манол Иванов секва, когато той е едва на 38 години и половина. Още във Виена неговото здраве се разклаща, а в Солун се доразболява от нелечимата тогава туберкулоза. Полага много усилия да укрепи здравето си, връща се за лечение във Виена, много време прекарва и в Пирдоп. Ако проследим творческата му биография, ще видим, че няколко години след приключване на престоя си в Солун той не публикува почти нищо, единствено само няколко записа на народни песни от Пирдоп в СбНУНК – кн. ХІІІ (1896), кн. ХІV (1897) и кн. ХV (1898). Възстановява творческата си дейност през 1898-1899 г., след като успява да закрепне физически. Отново започва да публикува, вече в „Училищен преглед”, интересни статии: Няколко думи върху преподаването на българския език (Иванов 1898: 999-1011), Етимологична синтаксна замяна на старото неопределено наклонение на днешния българский език (Иванов 1899: 317-320). По-късно обаче болестта отново го връхлита, тъкмо поради тази причина е изтеглен на по-лека работа в министерството. Последните години от живота на Манол Иванов са трагични. Здравето му се влошава, тормози го непрекъсната кашлица, отслабва, губи физически сили и психическа устойчивост. На 25 май 1906 г., след няколко неуспешни опита, по драматичен начин слага край на живота си. В броя си от 27 май 1906 г. в. „Вечерна поща” излиза с много подробности за последните дни от живота на Манол Иванов и за неговото самоубийство. През 1907 г. БКД организира събрание помен за Манол Иванов, на което слово произнася проф. Беньо Цонев (вж. Цонев 1907: 119-124), което днес е ценен източник на сведения, твърде оскъдни през годините, за живота и делото на Манол Иванов.
В живота и дейността на Манол Иванов се очертават три основни периода: виенски (1888-1893), солунски (1893-1895) и софийски (1895-1906). Има основания да се смята, но това подлежи на допълнителна проверка, че още като ученик в София той проявява творческите си заложби в областта на езикознанието и започва да печата в периодичните издания. Вероятно заради това на него му е отпусната държавна стипендия за следване във Виена. Първият период най-добре и пълно е проучен и осветлен от Вл. Мурдаров (вж. Мурдаров 1988: 84-90; Мурдаров 1999: 146-155). Авторът проследява творческото израстване на Манол Иванов, неговите първи научни изяви и публикации, изнася неизвестни дотогава данни за дисертационния му труд, а прави и цялостна оценка на научното му дело. В този период е отпечатана неговата студия, останала недовършена, Палеографски, граматически и критически особености на Пирдопския апостол, първите части от която са публикувани в две книги на СбНУНК, излезли в 1891 и в 1892 г. (вж. Иванов 1891-1892). За този труд Беньо Цонев пише, че в българската наука това е първото палеографско изследване (Цонев 1907: 122). Това е първото голямо съчинение, с което младият езиковед се представя в България. За солунския период на Манол Иванов почти нищо не се знае. В научно отношение този период може да се свърже с цитираната негова студия по диалектология, както и с някои от статиите по правописния въпрос. Третият период от дейността му е белязан с ориентираната към училищното образование проблематика на публикациите му, той става един от ревностните автори в сп. „Училищен преглед”, издава поредица от учебници, публикува интересни статии по важни научни проблеми на граматиката на съвременния български език. Името му става популярно не само в научните среди, но и сред учителите по български език в цялата страна. През този период той става първо дописен (1898), а след това действителен член (1900) на Българското книжовно дружество. Венец на научното му творчество, както вече посочихме, е голямата му студия по българска граматична историография.
Научноизследователската продукция на Манол Иванов не е малка нито по обем, нито пък е за подценяване в научно отношение. Вярно е, че той не ни оставя големи обобщаващи трудове (с изключение на труда по граматична историография), но е вярно и че някакво трудно за разбиране мълчание обгръща автора и творчеството му за дълго време след неговата смърт, повече от 50 години. Прави добро впечатление, че в своята История на българския език (1. изд. на немски, 1929 г.) Ст. Младенов добросъвестно прави препратки към почти всички по-важни трудове на М. Иванов (вж. Младенов 1979: 275, 277, 373, 379, 380, 381). В Състояние на българската граматика Ал. Теодоров-Балан не се позовава на М. Иванов с изключение на една бележка, препращаща към труда му По историята на нашата граматическа терминология. Бележката съдържа важен детайл: че авторът е смятал да продължи студията си с част за сложното изречение и за препинателните знаци, но смъртта му попречва да осъществи намеренията си (Балан 1947: 237). Освен цитираното слово на Беньо Цонев статии за живота и дейността на Манол Иванов имат Русин Русинов (1967: 572-574; 1983: 82-89), Владко Мурдаров (1988: 84-90; 1999: 146-155). Доста подробна оценка на някои негови произведения може да се намери у Петър Пашов (1966), Христо Първев (1975). Покрай имената на други езиковеди от същия период или при разглеждане на историята на даден научен проблем името му се споменава в различни трудове, но все по-рядко. В петтомната Кратка българска енциклопедия (1964) и в Енциклопедия България (1982) са публикувани кратки статии за езиковеда. Мъничко място му отделя и Хр. Първев в справочника Създатели и творци на българското езикознание (1987). Освен че има бели петна в биографията му, липсва и що-годе пълна библиография на трудовете му, които не са по-малко от двадесет, а ако се вземат предвид и публикациите му във Виена и в разни вестници в България, числото ще е по-голямо. След смъртта му произведенията му не са преиздавани – нито в съкратен, нито в цялостен вид.
СЪКРАЩЕНИЯ
БКД – Българско книжовно дружество
ПСпБКД – Периодическо списание на Българското книжовно дружество
СбБКД – Сборник на Българското книжовно дружество
СбНУНК – Сборник за народни умотворения, наука и книжнина
СпБАН – Списание на Българската академия на науките
ЛИТЕРАТУРА
Ангелова съст. 2009: Ангелова, А. (съст.). Стоян Аргиров. Избрани трудове. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”.
Андрейчин 1969: Андрейчин, Л. Науката за родния език в Българското книжовно дружество и в Българската академия на науките. – Български език, 1969, № 6.
Балан 1947: Теодоров-Балан, Ал. Състояние на българската граматика. София: Печатница Рангел Младенов.
Балан 1988: Теодоров-Балан, Ал. Книга за мене си. София: Издателство на Отечествения фронт.
Божилова 1996: Божилова, Р. Любомир Милетич до Ватрослав Ягич. Писма 1896 – 1914. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов”.
Вълчев 2008: Вълчев, Б. Възрожденските граматики на българския език. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”.
Георгиев 1969а: Георгиев, Ст. „Периодическо списание на Българското книжовно дружество” в развитието на нашата езиковедска мисъл преди и след Освобождението. – В: СпБАН, год. ХІV, № 3-4.
Георгиев 1969б: Георгиев, Ст. Библиография на езиковедските публикации в „Периодическо списание на Българското книжовно дружество” (1870 – 1910). – Български език, 1969, № 6.
Иванов 1891-1892: Иванов, М. Палеографически, граматически и критически особености на Пирдопския апостол. – В: СбНУНК, кн. VІ (1891) и кн. VІІІ (1892). София: Държавна печатница.
Иванов 1892: Иванов, М. [Рец.] Г. Попов. Българските юнашки песни. СбНУНК, кн. ІІІ и кн. ІV. – В: ПСпБКД, кн. ХХХІХ.
Иванов 1892-1894: Иванов, М. За спрежението в новобългарски език. – В: СбНУНК, кн. VІІІ (1892) и кн. Х (1894).
Иванов 1893: Иванов, М. По въпроса за нашето правописание. – В: ПСпБКД, кн. ХLІІІ. Средец: Държавна печатница.
Иванов 1894: Иванов, М. Принос към изучвание българските диалекти (Забележки по говорите в областта на средногорското наречие). – В: ПСпБКД, кн. ХLV и кн. ХLVІ. Средец: Държавна печатница.
Иванов 1898: Иванов, М. Няколко думи върху преподаването на българския език. – Училищен преглед, ІІІ.
Иванов 1899: Иванов, М. Етимологичната синтаксна замяна на старото неопределено наклонение на днешния българский език. – Училищен преглед, ІV.
Иванов 1901а: Иванов, М. Подразделение на новобългарските глаголи според основата на минало свършено време. – Училищен преглед, VІ.
Иванов 1901б: Иванов, М. Критически поглед върху съгласуването на подлога със сказуемото. – Училищен преглед, VІ.
Иванов 1901в: Иванов, М. [Рец.] Ив. Д. Топков. Учебник по българска граматика за І клас и Учебник по българска граматика за ІІ клас. София: Печатница на Иван Говедаров. – Училищен преглед, V.
Иванов 1901г: Иванов, М. Последна дума по учебниците на г. Топкова [Отговор на отговора на Ив. Топков по повод на рец. на М. Иванов за неговите учебници в Училищен преглед, V]. – Училищен преглед, VІ.
Иванов 1901д: Иванов, М. Синтаксис на българския език за ІІІ и ІV клас. Пловдив.
Иванов 1902а: Иванов, М. Българска граматика (звукословие, видословие и правописание) за ІІ клас. София: Печатница на Ст. Атанасов.
Иванов 1902б: Иванов, М. Българска граматика за І клас. София: Печатница на Ст. Атанасов.
Иванов 1903-1906: Иванов, М. По историята на нашата граматическа терминология. – В: ПСпБКД, кн. LХІV (1903), 1-42 и 167-194, и кн. LХVІІ (1906). София: Държавна печатница.
Иванов 1905а: Иванов, М. Синтаксис на българския език за ІІІ клас. 2. изд. Пловдив: Издание и печат на Хр. Г. Данов.
Иванов 1905б: Иванов, М. Българска граматика за І клас. 2. изд. Пловдив: Издание и печат на Хр. Г. Данов.
Иванов 1906: Иванов, М. Българска граматика (звукословие, видословие и правописание) за ІІ клас. 2. изд.
Манов 1969: Манов, К. Сто години българско академично книгоиздаване. – В: СпБАН, год. ХІV, № 2.
Милетич 1891: Милетич, Л. [Рец.] Ив. Пеев-Плачков. Идеологическа класификация на българските предлози. Пловдив, 1890. – В: СбНУНК, кн. V. София: Държавна печатница.
Милетич 1899: Милетич, Л. Синтактични въпроси. – Училищен преглед, ІV, кн. 7 и 8.
Младенов 1979: Младенов, Ст. История на българския език. София: Издателство на БАН (1. изд.: 1929).
Мурдаров 1988: Мурдаров, Вл. Виена и началото на българската езикословна наука. София: Държавно издателство „Народна просвета”.
Мурдаров 1999: Мурдаров, Вл. Виенската славистика и българското езикознание 1822 – 1849 – 1918. Пловдив: Издателство „Пигмалион”.
Пашов 1966: Пашов, П. Българският глагол. І. Класификация. Видообразуване. Словообразуване. София: Наука и изкуство.
Пеев-Плачков 1890: Пеев-Плачков, Ив. Идеологическа класификация на българските предлози. Пловдив: Дружествена печатница „Единство”.
Пеев Плачков 1994: Пеев Плачков, Ив. Из гънките на миналото. Спомени и впечатления. Съст. В. Николова, Ел. Нончева. София: АРГЕС.
Периодическо списание 1893: [Редакционна бележка по повод на статията от М. Иванов „По въпроса за нашето правописание”.] – В: ПСпБКД, кн. ХLІІІ. Средец: Държавна печатница.
Попов 1974: Попов, К. Съвременен български език. Синтаксис. 3. изд. София: Наука и изкуство.
Попович 1892: Попович, В. [Рец.] Ив. Пеев-Плачков. Идеологическа класификация на българските предлози. Пловдив, 1890. – В: ПСпБКД, кн. ХХХІХ.
Попстоилов 1906: П. Стоилов, Хр. [Рец.] М. Иванов. Синтаксис на българския език за ІІІ и ІV клас. Пловдив, 1901. – В: ПСпБКД, т. LХVІІ, св. 5-6. София: Държавна печатница.
Първев 1975: Първев, Хр. Очерк по история на българската граматика. София: Издателство „Наука и изкуство”.
Русинов 1967: Русинов, Р. В памет на Манол Иванов. – Български език, 1967, № 6.
Русинов 1983: Русинов, Р. Из историята на обучението по български език в училище. София: Държавно издателство „Народна просвета”.
Русинов 1985: Русинов, Р. История на българския правопис. София: Издателство „Наука и изкуство” (2. изд.).
Топков 1901: Топков, Ив. Отговор на рецензията от М. Иванов върху учебниците ми по българска граматика за І, ІІ и ІІІ клас. – Училищен преглед, VІ.
Трифонов 1905: Трифонов, Ю. Синтактични бележки за съединението на минало действително причастие с глагола „съм” в новобългарския език. – В: ПСпБКД, т. LХVІ, св. 3-4.
Цонев 1907: Цонев, Б. Д-р Манол Иванов (род. 24.ХІІ.1867 – умр. 25.V.1906). – В: Летопис на Българското книжовно дружество, VІІ, 1906. София: Държавна печатница.
Цонев 1934: Цонев, Б. История на българский език. Том 2. Посмъртно издание под ред. на Ст. Младенов. София: Придворна печатница.
Шишманов 1893: Шишманов, Ив. Д. Принос към българската народна етимология. – В: СбНУНК, кн. ІХ. София: Държавна печатница.
Шишманов 1900а: Шишманов, Ив. Д. Критичен преглед на въпроса за произхода на прабългарите от езиково гледище и етимологиите на името „българин”. – В: СбНУНК, кн. ХVІ и ХVІІ. София: Държавна печатница.
Шишманов 1900б: Шишманов, Ив. Д. Десетгодишнината на Сборника. 1889 – 1899. – В: СбНУНК, кн. ХVІ и ХVІІ. София: Държавна печатница.
Шишманов 1927-1928: Шишманов, Ив. Правопис или политика? – Родна реч, І, № 5.
От списание „Български език”, LХІ, 2014, Приложение, стр. 49-70.
