МЛАДОГРАМАТИЧЕСКО НАПРАВЛЕНИЕ В БЪЛГАРСКОТО ЕЗИКОЗНАНИЕ
(Из лекционния курс по история на българското езикознание на проф. Стоян Буров)
Като направление в европейското езикознание младограматизмът възниква в Германия през 70-те години на ХIХ век. Негови основни представители са учени от така нар. лайпцигска школа – А. Лескин, Х. Остхоф, К. Бругман, Б. Делбрюк, Х. Паул. Младограматиците (Junggrammatiker) се обявяват против основните идеи в езикознанието от първата половина на ХIХ век – така нар. натурфилософски период на ранния компаративизъм. Те се обръщат към изучаване на говорещия човек чрез непосредствени наблюдения и прилагане на индуктивни методи.
Теоретична основа на младограматизма е разбирането за езика като индивидуално-психологическо явление. Езиковото общуване е възможно, защото психическата дейност на хората е еднаква и защото звуковете от езика на говорещия извикват в душата на слушателя един и същ за двамата комплекс от представи. Ето защо езикът е не природна, а психологическа даденост; науката за езика е културологична наука, в чиято основа се намира психологията на индивида. Изучаването на физиологическите и акустическите условия за образуване на звуковете и за тяхното взаимодействие в речевия поток довежда до отделянето на фонетиката като специална дисциплина. Психологизмът на младограматиците води до преувеличаване на ролята на асоциациите. Всички връзки между езиковите елементи се разглеждат като асоциативни връзки. Кулминационна точка в психологическата трактовка на езика представя отрицанието на съществуването на езици и диалекти като обществено-исторически образувания. “В света има толкова отделни езици, колкото са индивидите” – пише Х. Паул в известната си монография “Принципи на езиковата история” (1880). Като обект на изследване езикът се отъждествява с речевия материал, събиран от непосредствени наблюдения върху индивидуалната реч.
Методологическа основа на младограматизма е историческият подход към езиковите факти – нещо повече, изучаването на съвременния език напълно се отрича. Но и в сравнително-историческите си изследвания, и в описанията на развитието на конкретни езици младограматиците се ограничават обикновено с констатации на фонетичните и морфологичните промени. Младограматиците свеждат вътрешните закономерности, обуславящи функционирането и изменението на езика, до два постоянни процеса – отличаващи се с редовност звукови промени и промени по аналогия. Редовните звукови промени се извършват механично и се отличават със строга последователност, без изключения, т.е. те имат статус на фонетични закони.
Младограматиците имат заслуга и за развитието на граматиката. Те отделят внимание освен на флексиите и на други средства за изразяване на граматичните значения – словоред, служебни думи, ударение и интонация.
Като установяват строги фонетични съответствия между индоевропейските езици, младограматиците дават тласък за развитието на етимологията и сравнително-историческата граматика, довеждат ги до ранга на точни науки. Лингвистическите реконструкции стават достоверни, с което науката се сдобива с ясна представа за звуковия състав и морфологичната структура на индоевропейския праезик и за закономерностите в промените на езиците в исторически аспект. Изучаването на смисловите промени довежда до отделяне на особена лингвистична дисциплина – семасиология.
Към края на века и в началото на ХХ век започват да се отбелязват слабостите на младограматиците, ограничаващи по-нататъшното развитие на езикознанието: несъстоятелност на субективно-психологическото разбиране на езиковата природа и недооценка на връзката между езика и обществото; повърхностно разбиране на историческия подход, ограничен до констатации за звуковите и формалните промени, без да се отчитат реалните обществени условия, в които стават промените и които могат да ги обуславят; атомизъм и фактицизъм, т.е. изучаване на отделните езикови явления независимо едни от други, без да се отчитат системните връзки в езиковата структура.
Първите български езиковеди – Ал. Теодоров-Балан, Л. Милетич, Б. Цонев – формират своите възгледи за езика главно под влияние на младограматиците и на идеите и методите на сравнително-историческото езикознание. Нещо повече – те предават своите възгледи и на първите си ученици (Стоян Романски, Стефан Младенов), които в научноизследователската си дейност до Втората световна война повече или по-малко също се придържат към идеите и подходите на младограматизма.
В това, че нашите езиковеди от първото поколение се възпитават като учени в духа на младограматическото лингвистично направление, няма нищо чудно. Те учат и пишат първите си работи, защищават докторати в годините, когато в Европа властва младограматическата мода. Техни учители са изтъкнати представители на това направление. Така напр. А. Теодоров-Балан учи славянска филология в Прага (1879 – 1882), където негови учители са Мартин Хатала и Ян Гебауер – и двамата видни представители на младограматическата школа. След като завършва тригодишния курс по славянска филология, младият Балан отива в “меката” на младограматизма – Лайпциг, където от 1882 до 1884 г. слуша лекции при видния славист и българист А. Лескин и при не по-малко видния индоевропеист К. Бругман – също изтъкнати младограматици. Така Балан възприема основните постулати на младограматиците: еволюционен историзъм, позитивизъм и психологизъм. Известният чешки филолог Ян Гебауер е учител и на Л. Милетич, който през 1883 г. следва славянска филология в Прага. Друг изтъкнат негов учител – в Загреб, е проф. Леополд Гайтлер, автор на една сравнителна фонетика на старобългарския език и издател на два глаголически старобългарски паметника – Синайски требник и Синайски псалтир. През 1886 г., по същото време, когато големият хърватски, руски, австро-унгарски и изобщо европейски учен славист Ватрослав Ягич заема по препоръка на своя учител Франц Миклошич освободеното от него професорско място по славянска филология във Виенския университет, там пристига да следва славистика младият Б. Цонев, който остава във Виена две години и след това според идеите за висше образование по онова време продължава учението си в Лайпциг, където слуша лекции при А. Лескин, К. Бругман, Г. Кертинг и при В. Вунт по философия. Няколко години в Лайпциг прекарва и Ст. Романски – ученик на Л. Милетич, първоначално като специализант при А. Лескин и Густав Вайганд, а след защитата на доктората си през 1907 г. той е поканен от проф. Вайганд и за асистент в новооснования Институт за български език и престоява в Лайпциг още две години – до 1909 г. През 1903 – 1904 г. и друг изключително талантлив ученик на първите български езиковеди – Стефан Младенов, бъдещ специалист с европейска известност – специализира във Виена, където слуша лекции по история на славянската филология и история на руския език при В. Ягич, по история на балканските народи при К. Иречек и по сравнително индоевропейско езикознание при П. Кречмер.
Двамата видни поддръжници на младограматизма – славистът Август Лескин и балканистът Густав Вайганд, професори в Лайпцигския университет – имат големи заслуги за развитието на българистиката. Особена заслуга на Лескин е създаването на Славянски университетски семинар в Лайпциг, в който изучаването на старобългарския език е поставено на първо място. Той е автор на два образцови за времето си учебника по старобългарски (ръководство и граматика). Вайганд насочва вниманието си към по-широка тематика, която включва балканското езикознание и етнографията, като, от една страна, цели да запознае научния свят с граматиката на новобългарския език, а, от друга – със съдбата и етническата характеристика на българските и романските населения на Балканите.
И така, първите български специалисти по езикознание и първите техни ученици се формират като учени под силното влияние на младограматическата школа и на нейните най-ярки представители от края на ХIХ и началото на ХХ век главно в три престижни университетски центъра – Лайпциг, Виена и Прага. Това е времето на утвърждаването на славянската филология като наука, за което огромна заслуга има Ватрослав Ягич, забележителен ученик и следовник на идеите на Франц Миклошич. В продължение на 22 години той ръководи прочутия Семинар за славянска филология във Виена, основава централния орган на европейската славистика Архив за славянска филология. В съответствие с идеите на младограматизма и със задачите пред младата българска лингвистична наука нашите учени насочват научните си интереси главно в областта на старобългаристиката и историята на българския език, диалектологията, етнографията и палеографията. Важно тяхно занимание е и издирването, описанието и издаването на старите български езикови паметници. Енциклопедизмът на основателите на съвременната българска лингвистика е удивителен. Според техните разбирания езикознанието не може да се изолира като наука от близките нему науки – история, култура, философия, психология, етнология и т.н. Те придават на езикознанието и изобщо на филологията културно-историческа стойност. При това те не се дистанцират и от злободневните въпроси, свързани с устройството на българския език и формирането на неговите книжовноезикови норми, с проблемите на правописа и културата на речта, с образованието на българите, със създаването на учебници, помагала и речници и др. За първите наши учени езиковеди са характерни следните черти: обширна славистична подготовка, която създава наклонност към широка проблематика на изследванията им; критичност и реализъм в защищаваните възгледи и заключения; ревност в подчертаване на самобитността на българското езиково, етническо и културно развитие; своеобразен славянски патриотизъм, който не секва дори в трудните за славянството години на Втората световна война. Учените от първото и второто поколение български езиковеди живеят със съзнанието, че са призвани да работят за благото на България, за нейното духовно въздигане. Върху техните плещи ляга устройството на първия български университет, на националната библиотека, на Българската академия на науките, на издателства и печатници, културни институции, списания и др. – т.е. всичко, което е свързано с духовния живот на младата държава, е свързано и с техните имена.
