Докладът е изнесен на Националното честване на 150-годишнината от рождението на Любомир Милетич (1863-1937), организирано от Българската академия на науките на 4 декември 2013 г. В честването вземат участие Маргарита Попова – вицепрезидент на Република България и патрон на проявата, акад. Стефан Воденичаров – председател на Българската академия на науките, и др. български учени и общественици. Любомир Милетич е председател на Българската академия на науките от 1926 до 1937 г.
 |
| Акад. Михаил Виденов изнася доклада си. |
___________________________________________________________________________________________________________
АКАД. ЛЮБОМИР МИЛЕТИЧ И БЪЛГАРСКАТА ДИАЛЕКТОЛОГИЯ
(По случай 150-годишнината от рождението на учения)
Акад. Михаил Виденов
Съвременниците на акад. Л. Милетич разказват за него с особено страхопочитание: строг, ерудиран, вглъбен в себе си учен, който с физическото си и с научното си присъствие всява респект. Да се изкаже положително за колега или за научен труд, е означавало одобрение от последна инстанция. Слушал съм спомени от непосредствените му ученици, по-късно станали наши университетски преподаватели – акад. П. Динеков, проф. К. Мирчев, проф. Ст. Стойков, проф. К. Попов и др. Те са били студенти на нашия юбиляр, а някои от тях и негови дипломанти. По негова препоръка и под негово ръководство напр. Ст. Стойков създава известното си описание на научните трудове по диалектология до 1937 г., отпечатано веднага в изданията на БАН, а К. Попов описва говора на родното си село Габаре, Белослатинско. Ст. Стойков разказваше: “С един голям молив Милетич задраскваше несполучливи – според усета си – изрази, поправяше ги мълчаливо и не търпеше възражения и обяснения. Не стои добре в текста и трябва да го махнеш”. А К. Попов в края на живота си, за да убеди останалите, че е диалектолог, все повтаряше, че работата му е минала през редакцията на акад. Милетич. В университетския коридор, през който се е минавало за кабинета на Милетич (сега № 139), всички са пристъпвали на пръсти: ученият не понасял шума и се дразнел от тропането и високия говор. Мнението на Милетич не подлежало на критики и обсъждания. Единственият, който си разрешавал да му възразява, бил акад. Ал. Теодоров-Балан...
Нека се пренесем мислено в първите години на последната четвърт на ХІХ в., когато България току-що е освободена от петвековното иго. Страната е осеяна с училища, но липсват по-високите степени на учебните заведения. Учебното дело е проходило, но на ниво елементарна грамотност. Поради това роденият в Щип през 1863 г. Милетич заминава да учи гимназия в многонационалната Австро-Унгарска империя. Установява се в Загреб (тогава Хърватия е съставна част на империята) и там завършва елитна класическа гимназия. Усилено изучава немски език. Веднага след това се записва да следва в тамошния университет, като избира специалността славянска филология. Слуша лекции при отлично школувани преподаватели. Може да се каже, че Л. Милетич също е ученик на пражката славистика, защото в Загребския университет той е студент на чешкия професор Леополд Гайтлер, при когото бъдещият наш учен подготвя своя докторат За члена в българския език. Още от самото начало интересът му е привлечен от езикознанието, възприемано и преподавано като философска наука. Според тогавашните разбирания с понятието филология се е означавало езикознанието, т.е. лингвистиката. Висшето университетско образование през ХІХ в. е било тригодишно с изрично изискване последната година да бъде продължена в друг университет. За Милетич има още една причина да напусне Загреб – разболява се проф. Гайтлер. Младият Милетич избира другият университет да бъде Карловият университет в Прага, прочут като център на славистиката.
Годината е 1882. Младият българин попада в Семинара по славистика на прочутия по онова време чешки проф. Ян Гебауер и там се запознава с други по-късно важни за филологията българи: Александър Теодоров, известен повече като Балан, Беньо Цонев, който също е един от първите ни университетски преподаватели. Под ръководството на Гебауер слушат лекции и правят анализи на старобългарски текстове, там наричани текстове по старославянски език. Проф. Гебауер е световна знаменитост, отлично подготвен филолог и изключително педантичен преподавател. Той изисква от своите студенти сами да стигат до научните изводи при разглеждането на наскоро издаденото от В. Ягич Зографско четвероевангелие (1879 г.). Тази школовка изиграва важна роля за подготовката на следващите при него българи.
Следва да прибавим още нещо. По същото време Прага става един от центровете на зародилата се младограматическа школа на историкосравнителното езиковедско направление. Нашите бъдещи учени попадат в епицентъра на водещите идеи. В основата на посоченото научно направление е проследяването на измененията в езика през вековете: за наука се приема историзмът. Старобългарският език като първи писмено засвидетелстван славянски език се смята за общо начало на славянските езици и става базово знание. Изучаването му е издигнато в култ. За проследяването на дивергенцията, довела до обособяването на славянските езици, се тръгва от фонетиката и граматиката именно на старобългарския език. Нашите сънародници донякъде са облагодетелствани, защото като носители на новобългарския език, по-лесно навлизат в заплетените казуси на старобългарската граматика. Тук ще подчертаем, че до края на живота си по протежение на цялата си университетска кариера Л. Милетич се занимава със старобългарския език: пише учебници, прави научни анализи, чете университетски лекции, води научни семинари. За броени години след завършване на образованието си той влиза в европейския научен славистичен елит, а у нас е безспорен първокласен научен авторитет.
Нека кажем две разяснителни думи за младограматизма. В основата му лежи схващането, че във всяко следващо състояние на даден език се оглеждат елементите на предишната система. Най-показателна в това отношение е фонетиката: достатъчно е да установим законите на фонетичните изменения, за да направим екстраполация назад във времето и да стигнем до системата, която е функционирала някога. Така се открива как е изглеждал праславянският език и дори праиндоевропейският. Ученият свят през ХІХ в. с възхищение гледа на филологията и филолозите и смята откритията им за изключително научно постижение.
Веднага обаче трябва да допълним, че младограматизмът с истинско настървение се насочва към народните говори, т.е. към традиционните териториални диалекти (ТТД). В тях той вижда териториалното развитие на старобългарския език през изтеклото хилядолетие. Интересът към диалектите за учените в Средна Европа става огромен, към тях се насочват най-подготвените филолози. Оформят се три схващания за същността на ТТД. Първото можем да го определим като елитарно: диалектите са развалена селска реч и на фона на книжовните формирования са развален език, затова те не заслужават никакво внимание. Трябва да се чака тяхното отмиране и усилията на интелигенцията следва да баде в тази посока. Второто схващане отива в другата крайност, но печели множество привърженици. Според него диалектите са истински народен език, естествена реч, която не е резултат от изкуствено култивиране. Тази народна реч трябва да се поддържа и пази, защото е традиционна ценност. Оформя се и едно трето схващане, което по своята същност е производно на второто: ТТД са първостепенен източник за историята на езика и на народа носител на този език. Л. Милетич изповядва това кредо и се насочва към българските диалекти, без да жали сили и средства. За него те стават първостепенен научен обект.
Тук сме длъжни да посочим още един положителен фактор. През 1888 г. в София се открива Висшият педагогически курс с историко-филологическа насоченост за подготовка на така нужните учители по български език и по история. Знаем, че на следващата година този курс прераства във Висше училище, а в самото начало на ХХ в. – в университет. Л. Милетич заедно с Балан и Беньо Цонев е сред първите назначени преподаватели. Тук ще отворим една скоба: българското висше образование не започва от нула. В студентските аудитории влизат преподаватели, които донасят европейските научни школи и направления, донасят европейския научен дух. Нашият университет с възнакването си се съизмерва с водещите австро-унгарски университети, които са с многовековна история.
Сега ще се прехвърлим в самия край на ХІХ в. Първо ще подчертаем важния за нашата тема факт, че през 1898 г. проф. Л. Милетич е избран за действителен член на Българското книжовно дружество, сиреч за академик, както ще се нарече след 1911 г., когато БКД се преименува в Българска академия на науките. Членове на БКД стават най-изтъкнатите учени, добили международно признание. Това са силни и важни години за 35-годишния учен. Той е забелязян не от кого да е, а от членовете на Балканската комисия към Виенската академия на науките. Взето е решение да бъдат проучени диалектите на балканските народи и българската част се възлага на акад. Л. Милетич. Какво международно признание за нашия учен!
Нека пак да се пренесем в онази епоха и да погледнем историческите дадености: България е свободна, но значителни части от езиковото й землище са извън пределите на българската държава: Македония, Южна Тракия, голяма част от Родопите, Западните покрайнини и т.н. Л. Милетич взема единственото правилно решение: да се насочи към диалектите в Източна България. Това, което ученият извършва за три години в самото начало на ХХ в., може да се нарече подвиг. На кон, с раница на гръб той обикаля цяла Североизточна България източно от р. Искър, Тракия и част от Северните Родопи. Това са стотици селища. Той обикаля огромния район село по село! Диалектите в тогавашна селска България са били отлично запазени, поддържа ги неграмотността на населението в в един доста архаичен вид, но Л. Милетич педантично подбира само най-възрастните хора, от които по специална програма събира автентична реч. Нека само да си представим какъв труд е това: стотици села, хиляди осведомители, хиляди сеанси, огромни битови несгоди.
Нека обърнем внимание на хората, които не познават спецификата на диалектоложките изследвания: диалектологът не е тръгнал да записва екзотични названия и редки думи, а да събере сигурен материал за очертаване облика и границите на отделните говори. За тази цел се изисква прецизна научна подготовка, изискват се знания по какви делитбени белези да се тръгне. Ако речем да вземем под внимание всички диалектни особености, ще се получи абсурдният резултат, че колкото са селищата, толкова са и диалектите на дадения език. Л. Милетич създава прецизен селектор, базиран на историческите дадености във фонетиката и граматиката, селектор, който остана валиден и след него през годините на следващите масови диалектоложски експедиции. Днес можем да кажем убедено: ученият е имал всички предпоставки за специфичния диалектоложки труд: чудесна школовка, точно ухо и феноменална интуиция. Представете си само: в привидния диалектен хаос той открива онези особености на говорите, по които те да могат да бъдат научно класифицирани.
Тук съвсем накратко ще споменем научния фон на диалектоложките знания по онова време. Преди Милетич никой не си е дал труда по-системно да обходи българските села и да направи наблюдения, да изнесе необходимите факти. Пръв Неофит Рилски през 1835 г. споменава, че при случайните си обиколки се е срещнал с голямо говорно разнообразие. Това, което пише в своето прочуто Филологическо предуведомление към своята Болгарска граматика (1835), са любителски констатации. По същия начин реагира и руският учен Юрий Венелин: различията са много – пише той, и посочва 5-6 примера. През 1845 г. Сичан Николов изтъква противопоставянето на източни и западни говори по ятовия признак, но и това твърде общо и се събира в един абзац. Говори и за различия в членуването. Пак през 1845 г. руският учен славист Виктор Григорович в известната си книга Очерк путешествия по европейской Турции прави опит да очертае в най-общ вид различията между източното и западното българско наречие. Заключенията му са важни, но не са точни. Правени са набързо от записи от случайно срещнати хора. От този тип са и отделните констатации на книжовници като Г. Кръстевич и Партений Зографски, който през 1858 г. изтъква колко е важно да познаваме българските диалекти, защото така по-добре ще опознаем езика си. Към този списък на книжовници, докоснали се до спецификата на народната реч, трябва да прибавим и Петко Р. Славейков, който в предговора на своите Български народни притчи (1859) (сборник с 14 хиляди пословици и поговорки) дава някои откъслечни сведения за фонетичните особености на източното наречие. Става дума пак за случайни наблюдения. На този фон в началото на ХХ в. се появяват системните научни изследвания на Л. Милетич.
В изпълнение на научната си задача, поставена му от Виенската академия на науките, Л. Милетич написва на немски език капиталния си труд Das Ostbulgarische, издаден във Виена през 1903 г. в обем от 302 страници. Девет години по-късно се появява другата му основна студия, озаглавена Die Rhodopemundarten der bulgarischen Sprache, Wien, 1912, 235 S. Защо Л. Милетич забавя с 9 години втората студия, посветена на родопските говори, става ясно от историята ни: едва след Балканската война се приобщава една значителна част от българското родопско население и това дава възможност да се обходят селищата и да се събере необходимият материал. Тези две книги на учения са основополагащи за българската диалектология и са част от златния ни езиковедски фонд. Това са смайващи по своята дълбочина научни трудове: лично събран напълно достоверен диалектен материал, научна интерпретация и класификация, убедителни изводи. Написани на немски език, книгите стават част от европейската наука: цитират се, с отделни елементи се онагледяват явления, характерни и за другите балкански езици. Милетич не приключва изследователската си дейност с обнародването на посочените книги. Следват приносни студии като Книжнината и езикът на банатските българи (В: Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. ХVІ-ХVІІ, 1900), където се прави диалектоложки анализ на езика на българските селища в областта Банат, която днес е в Румъния. Става дума за изселници след неуспешното Чипровско въстание от 1688 г., към които се присъединяват и изселници от Свищовско и Пловдивско; Седмоградските българи и техният език (В: Списание на Българската академия на науките, кн. ХХІІІ, 1926) и др. Милетич пише и редица по-малки статии като Редукция на гласните в широколъшкия говор (В: Списание на Българската академия на науките, кн. ІІІ, 1912), Акание и пълногласие в централния родопски говор (В: сп. Македонски преглед, г. Х, 1936, кн. 1-2), Няколко синтактични и морфологични особености на българските народни говори (В: Списание на БАН, кн. LVІ, 1937) и мн. др. Да обърнем внимание, че последната посочена тук работа излиза в годината на неговата смърт.
По образ и подобие на Гебауеровия пражки семинар и проф. Милетич събира около себе си в Софийския университет талантлива студентска младеж в Семинар по славянска филология. Основните занимания са диалектоложки. Младите автори описват родните си говори под вещото ръководство на учения. Трудовете им излизат в редактираната от него поредица Известия на Семинара по славянска филология. Въпреки войните и финансовите трудности излизат седем тома. Семинарът е средище за подготовка на млади диалектоложки кадри. Бидейки голям учен, акад. Л. Милетич създава своя изследователска школа, отделни представители на която продължават и доразвиват делото му. Ще споменем само няколко имена: проф. Кирил Мирчев, проф. Стойко Стойков, проф. Цветан Тодоров, Георги Попиванов и т.н.
В основните си трудове, написани на немски език, акад. Л. Милетич очертава границите на отделните местни говори. Очертани са удивително точно, макар че действителността не ги поднася като отделени с китайски стени: особеностите се преплитат и неопитният диалектолог би се затруднил да каже къде завършна даденият говор и къде започва съседният. Това прави впечатление на всички сетнешни диалектолози.
Заслужава да се подчертае и друго: акад. Л. Милетич със завидно умение долавя тънкостите на родопската фонетика с нейните особени звукове: широко [e], застъпник на старобългарската гласна ят, широко [o], застъпник на голямата и малката носовка, на големия и малкия ер. Доловени са и редица други фонетични тънкости. С родопските говори се занимава отчасти и акад. Ал. Т.-Балан. Между двамата възниква спор за звуковия характер на широкото [o], разрешен по-късно от техния ученик проф. Ст. Стойков.
През 50-те и 60-те години на ХХ в. вече в по-спокойни условия Институтът за български език при БАН се захвана с една от най-мащабните задачи в областта на българската филология: да събере и да систематизира по обширна предварително обмислена програма материал от ТТД и да състави специален Български диалектен атлас (БДА). Начинанието бе финансирано от БАН и бе оглавено от един от най-талантливите ученици на акад. Л. Милетич – проф. Стойко Стойков. Освен че беше блестящ учен, Стойков бе изявен организатор на научната дейност. Той организира летни експедиции, ръководени от школувани млади кадри. Бяха включени в тях и студенти. В продължение на близо 20 години отново България бе обходена село по село. Научната задача бе всестранно подпомагана от БАН. Благодарение на този колосален труд бе съставен и издаден четиритомният БДА, признат за един от най-модерните в света. Учениците на проф. Ст. Стойков издадоха и обобщителен том. БДА с основание е най-голямата гордост на Института за български език при БАН.
Съобщаваме тук за БДА пак във връзка с нашата тема за дейността на акад. Л. Милетич. Атласът със своите цветови обозначения показва ареалите на всяко диалектно явление. БДА бе осъществен от голям колектив и бе правен 2-3 десетилетия. Учудващото тук е, че класификациите на акад. Л. Милетич в основни линии се оказват верни. Атласът освен с внушителните си научни качества е и един своеобразен тест за изследванията на Л. Милетич: тест, издържан с отличен.
Дейността на акад. Любомир Милетич в полето на българската диалектология може да се оцени като основополагаща, като поставяща на научни основи този толкова важен клон от българската филология. Ученият е бързал с диалектоложките проучвания, защото още в ония години е чувствал преходността на ТТД, чувствал е историческата им обреченост.
Ние, последователите на делото на акад. Л. Милетич, и до ден-днешен ползваме научните му приноси и се прекланяме пред таланта му, пред научния му подвиг!
