На 23 октомври 2013 г. проф. д-р Хилмар Валтер, един от най-изтъкнатите съвременни немски българисти, беше избран за чуждестранен член на Българската академия на науките. По този повод на 2 декември същата година в БАН се състоя тържествено събрание, на което в присъствието на много учени от академията и от българските университети, колеги и приятели на новоизбрания академик председателят на БАН акад. Стефан Воденичаров връчи дипломата на проф. д-р Хилмар Валтер.
По-долу поместваме академичното слово на Х. Валтер, изслушано с голям интерес от публиката.
Вж. биографични данни за Хилмар Валтер и оценка на научните му приноси тук и библиография на трудовете му тук.
Хилмар Валтер изнася академичното си слово.
_________________________________________________________________________
ЛАЙПЦИГ КАТО КУЛТУРЕН, ОБРАЗОВАТЕЛЕН И НАУЧЕН ЦЕНТЪР ЗА БЪЛГАРИТЕ ПРЕЗ ХІХ И НАЧАЛОТО НА ХХ ВЕК [1]
Хилмар Валтер (Лайпциг)
Уважаеми г-н Председател на БАН,
Уважаеми членове на Събранието на академиците,
Уважаеми колеги и гости!
Благодаря от все сърце за оказаната ми днес чест да бъда занапред чуждестранен член на Българската академия на науките, с което се признава моята сега вече петдесет и шест годишна преподавателска и научна дейност като българист. Основите за тази дейност бяха положени, когато бях студент дипломант от 1952 до 1957 година в Софийския университет «Климент Охридски». С благодарност си спомням за лекциите на моите учители Стойко Стойков, Любомир Анрейчин, Иван Леков, Владимир и Емил Георгиеви, Кирил Мирчев, Константин Попов, Петър Динеков, Георги Цанев, Александър Бурмов и много други, голяма част от които бяха и членове или член- кореспонденти на БАН. Представители на следващото поколение видни учени филолози като Светомир Иванчев, Мирослав Янакиев, Иван Дуриданов, Христо Първев, Петър Пашов, Розалия Ликова – и те вече покойници, и други тогава ни водеха упражненията и по-късно, след моето завръщане в Лайпциг, заедно с по-възрастните си колеги ни бяха партньори в едно хубаво и плодотворно приятелско научно сътрудничесто. То беше фактически и здравата основа на моята продължаваща след завършването трайна привързаност към Софийския и – по-късно – и към Великотърновския университет. Контактите станаха по-интензивни, когато успяхме да основем една двустранна комисия по българистика към министерствата на просветата на ГДР и България, председателствана от българска страна най-напред от акад. Емил Георгиев и след това – до закриванаето й през 1991 г. – от акад. Иван Дуриданов. В тази връзка не бива да се забравя, че тези контакти надминаваха границите на българската филология и на университетите. Така напр. в много колоквиуми и конференции, организирани от комисията, участваха и колеги от институтите на БАН. Тесни връзки имахме и с представители на други научни профили, преди всичко с германистите, за което Емилия Стайчева има особени заслуги. На тези връзки служеха с много инициатива и лекторите, работили в Лайпциг, напр. Илия Конев от БАН, Василка Радева и Радка Влахова от Софийския, Боян Байчев и Недка Николова от Великотърновския университет, които дойдоха в Лайпциг, за да ни помагат с ценния си опит в рамките на подготовката на слависти и преводачи, и със своята научна компетентност стимулираха изследователската ни работа. Материалите на не една проведена заедно конференция свидетелстват за добрите резултати от тези контакти. За всичко това съм благодарен на колегите. Благодарен съм и на колегите от университетите и БАН, особено на Института за български език «Проф. Любомир Андрейчин», които поддържаха научните контакти и сътрудничеството с мене след промените през деветдесетте години на миналия век, когато вече бях пенсионер и напуснал Лайпцигския университет. Това ми даде възможност да продължа да бъда в полза на българистиката и популяризирането на знания за страната ви във вече обединена Германия.
Благодаря още веднъж за честта и доверието, които ми бяха гласувани на 23 октомври 2013 г. от Събранието на академиците. Благодаря също и на колегите, които са предложили да бъда избран. Уверявам ви, че ще продължа, колкото е по силите ми, да работя за българистичната кауза. Приемането ми в редиците на българските академици ще бъде за мене и стимул, и подкрепа. Убеден съм, че това ще се усеща между другото чрез участието ми като българист в Leibnizsozietät der Wissenschaften zu Berlin и в лайпцигското немско-българско дружество. Имам и конкретни проекти, върху които в момента работя, най-важният от които е основно обработена и разширена с помощта на моя колега д-р Ендлер версия на българско-немския речник, излязъл през 1980 г. и претърпял девет издания, който дълго време беше търсен и се превърна в надежден помощник на преподаватели, учащи се, преводачи и др.
При цялата моя работа в Лайпциг се чувствах и продължавам да се чувствам задължен да се съобразявам с особените традиции на нашия град в историята на немско-българските отношения. На два аспекта на тези традиции ще си позволя да се спра в моята лекция.
***
Още преди повече от двеста години Лайпциг заема своето място заедно с Москва, Петербург, Одеса, Киев, Прага, Виена, Будапеща и други градове сред центровете, свързани от начало до край с националното възраждане на южнославянските народи. Историографията обикновено отнася наченките на това превръщане на Лайпциг в културно средище на българите към началото на XIX век. Това положително е вярно при едно по-тясно схващане за понятието култура. Но също така е факт, че икономическите основи за по-сетнешните културни дейности са положени още в предходните два века чрез деловите контакти на търговци от Югоизточна Европа – между които и българи – с панаирния град. Нещо повече: при прехода на XVII към XVIII век една от големите тържищни сгради на «Катариненщрасе» в центъра на града се оформя като средище за търговците от Югоизточна Европа, в което те, както свидетелстват източниците, са могли не само да осъществяват сделките си, но и да спазват родните си обичаи и да изпълняват ритуалите на православната си вяра в специално устроен параклис с помощта на нарочно доведен за панаира свещеник. [2] За мнозина от тях това свободно, безпрепятствено упражняване на собствената религия в западноевропейския град сигурно е представлявало трайно и незабравимо преживяване на фона на потискащото господство на исляма в родината. От своя страна в периода на националното възраждане религията е представлявала за българите конструктивна сила, двигател в културното им развитие. Очевидно е, че на този фон ролята на Лайпциг като културно средище за българите не може да се разглежда прекалено тясно и да се ограничава само върху първите прояви и стимулирането на немско-българските отношения (разбирани често като въздействие, протичащо главно в една посока). От друга страна, с основание може да се предположи, че за представителите на зараждащия се през XVIII и особено през първата половина на XIX век български елит контактите с Лайпциг са били плодотворни поради закъснялото в сравнение със Западна и Централна Европа и ускорено формиране на тяхната нация, изграждана в началото именно като културна нация. Панаирният град е представлявал особен интерес за тях, защото тук са съществували благоприятни финансови условия за по-продължителни престои [3] и защото «Липиска», както са наричали Лайпциг, е добил известност като светски център на немското Просвещение, на прогресивния немски либерализъм и като притегателен център за интелектуалците от славянските и неславянски народи, стремящи се към национално освобождение.
Първият представител на българското просвещение, за който се приема, че е пребивавал в Лайпциг, е бил Никола Савов-Пиколо, поддържал контакти с елинофилите в Лайпцигския университет и публикувал през 1838 г. в известното лайпцигско издателство «Брайткопф унд Хертел» една от своите написани на гръцки стихосбирки. За връзката на Пиколо с Лайпциг свидетелства и статията «Писмо от Лайпциг», публикувана във Франция на български език, в която се настоява за признаването на българската нация в рамките на Османската империя чрез провъзгласяване на самостоятелността на българската църква и за която се приема, че е написана от него. [4] В издателство «Брайткопф унд Хертел» през 1844 г. Анастас Кипиловски, следвал история и литература в Лайпциг, публикува българския превод на драмата «Велизарий» от Карл Хайнрих фон Траучен, пиеса, която изиграва немаловажна роля в историята на българския театър. Преди нея той вече е публикувал своя превод на книгата на Йохан Хюбнер «Два пъти по петдесет и две избрани библейски истории» – впрочем от превод на руски език. Оригиналът е публикуван през 1714 г. в Лайпциг и до края на ХIX век претърпява цяла редица издания. По същото време в Лайпциг пребивава и Иван Богоров. Както е известно, по време на своя престой в Лайпциг Богоров полага основите на българската журналистика със списването и издаването на вестник «Български орел». [5]
От периода на буржоазната революция през 1848 г. и последвалия период на реакция в Германия няма достатъчно сведения за културни връзки между Лайпциг и България и за българи, пребивавали в града. Това не изключва възможността да се открият още допълнителни данни в непроучени източници. [6] Известно е, че през 1863 г. в Лайпциг се е намирал българският лекар и просветител Иван Селимински. В същото време в града следва Аверкий Петрович, по-сетнешният врачански митрополит и презвитер на българската църква «Свети Стефан» в Цариград. В мемоарите си Ал. Теодоров-Балан разказва, че преди заминаването си Аверкий е оставил като залог за дълговете си обемист речников ръкопис, който обаче не е открит до този момент. [7]
С тези имена започва една цяла плеяда от българи, събирали до трийсетте години на ХХ век научни знания и опит в атмосферата на един проспериращ метрополис [8] и постигнали завиден авторитет във вече свободна България с изключителните си постижения. Според статистика, предоставена ми през 1991 г. от проф. Теодор Цочев, през периода 1878 – 1944 г. в Лайпциг са защитили дисертации 241 българи. Така Лайпциг заема второ място след Берлин и преди Мюнхен в поредицата немски университетски центрове, в които за този период докторски титли са получили общо 1320 българи. За всички чуждестранни университети цифрата е 2556. По данни на В. Йорданов [9] от 1878 г. до средата на трийсетте години на ХХ век в Лайпцигския университет са следвали 2270 български младежи. Около две трети са следвали медицина или естествени науки, от тях 1619 лекари, зъболекари, ветеринарни лекари и фармацевти. Книгата на Йорданов «Лайпциг и българите» съдържа и други интересни данни на фона на тази цифра. В двете десетилетия преди ХХ век, когато българите започват да формират държавната си нация и когато възниква спешна нужда от интелигенция, отговаряща на съвременните изисквания, в лайпцигската алма матер са следвали минимум 100 български младежи (при население от около 3 154 000 души за 1888 г.), разпределени в 13 научни направления, сред които предпочитани били естествените науки, правото, философията, филологията и икономиката. Значението, което е имало следването в Лайпциг за формирането на академично образован ръководен елит в България, се илюстрира от обстоятелството, че от тези 100 души по-късно петима стават министри в родината си, 20 стават професори в Софийския университет, 35 развиват дейност в сферата на народната просвета – отчасти на ръководни длъжности, 15 заемат ръководни постове в читалищното и музейното дело, както и в областта на икономиката. През 1929 година в страната вече има 34 професори, следвали в Лайпциг. В тази връзка обикновено се цитират имената на траколога Гаврил Кацаров, на изследователя на античността Димитър Дечев, на класическия филолог Александър Балабанов, на географа Анастас Иширков, на философа и литературния критик Кръстю Кръстев, на ботаника Стефан Георгиев, на химика Пенчо Райков, на агронома Петър Козаров, на медиците Вътев, Чавов, Каракашев, Сарафов и на стоматолога Давидов. Изключителна роля за родната филология са играли Александър Теодоров-Балан, Иван Шишманов, Беньо Цонев, Стоян Романски и Михаил Арнаудов. Не бива да се забравят и двамата синове на основателя на авторитетното издателство Хр. Г. Данов, Милош и Груйо, които по-късно продължават бащиното дело. Най-известният студент от онези години несъмнено е големият поет Пенчо Славейков. Тук е мястото да се отбележи, че немалка част от тези хора са били участници в успешното развитие на Българската академия на науките, отчасти още от периода на Българското книжовно дружество, като напр. Никола Бобчев или Ал. Теодоров-Балан.
Това развитие, последвано по-късно и при променени условия от традиционното положително отношение на българите към панаирния град, неговия университет и другите му висши училища, като напр. консерваторията, основана през 1843 г. от Ф. Менделсон-Бартолди, или откритата през 1764 г. Академия на изобразителните изкуства, се дължи главно на факта, че през последната четвърт на XIX век лайпцигската алма матер се превръща в един от водещите университети в Германия. [10] Имената на известни учени, преподаващи в различни факултети, и благоприятните за чужденците условия за следване, както и обстоятелството, че крилатата фраза «В Лайпциг се работи» [11] е достигнала и до България, са определяли навярно , както свидетелстват съвременници, решението на студенти, родители, а също и на държавни институции, да изберат именно Лайпциг за място на придобиване на висше образование или на докторска титла. Освен това Лайпциг открай време се слави като своеобразен център на съвременен начин на живот и на икономически просперитет поради своята откритост към света, дължаща се на панаира и търговските контакти. [12] Затова, както може да се види от мемоарите, е напълно разбираемо, че значимостта на пребиваването на младите хора в културно отношение излиза далеч извън рамките на изучаваните научни направления. Това личи от сведенията, които имаме за основаното през 1878 г. «Славянско академическо дружество при Лайпцигския университет» и сформираната към него няколко години по-късно българска секция, чиято дейност е спряна чак след 40 семестъра. Протоколите показват ясно, че студентите съзнателно са роботили върху културното и научното си развитие, от една страна, на фона на славянските култури, от друга страна обаче, са се стремили да се интегрират в немския бит и немската култура, като същевременно са запазвали и поддържали и своите собствени културни специфики. Вижда се също така, че студентите са поддържали тесни контакти с установили се в Лайпциг сънародници. От самото начало мнозина от тях са се стремели да разпространяват знания относно родината си и са искали чрез поведението и успехите си да спечелят добра репутация за своя народ у гражданите на Лайпциг.
Много ценни за придобиване на впечатления за студентите от България в Лайпциг предлагат спомените на Балабанов. [13] Той пише не само за научния живот в университета, а отразява цялата многостранност на техния живот, тяхното участие в културния живот, отношението им към всекидневието на лайпцигчаните. Вижда се също, че интересът на неговите сънародници студенти – може би в различна степен – е бил насочен преди всичко към университета и многобройните други образователни възможности, както към възможностите, които предлагало книгоиздаването в града.
***
Мене, разбира се, са ме интересували преди всичко ползите, които са пренесли бившите български студенти в развитието на науката в родината им. Като филолог съм прегледал и изследвал научното дело на езиковедите Ал. Теородоров-Балан и Беньо Цонев, след Освобождението – заедно с Милетич – най-изтъкнатите български лингвисти. [14] За тях и за международната славистика неоспорван авторитет в Лайпциг е бил Август Лескин, редовен професор в Лайпциг от 1870 година и почетен член на БАН от 1884 г., ученик на известния Август Шлайхер в Йена, който за пръв път утвърждава, че езикът на Кирил и Методий е старобългарски. Лескин популяризира това становище със своите работи за старобългарския език. В спомените си Балабанов го нарича «прочут филолог-славист и автор на първообраза на всички български старобългарски граматики». [15]
Неговите лекции привличат такива учени като Александър Теодоров-Балан, Беньо Цонев и Стоян Романски. Романски промовира в Лайпциг, в Лайпциг Цонев написва своята дисертация «Über den ostbulgarischen Vokalismus» под научното ръководство на Лескин, а в спомените си Балан ни съобщава, че в Лайпциг, докато е учил при Лескин, е работил върху своята дисертация и се е готвил за изпитите и промоцията в Прага. [16] В некролога на Лескин от Б. Цонев четем: «... всички български младежи, щом си изберяха за научна специалност славянска филология, смятаха за длъжност непременно да слушат лекциите на Лескин». Като учен с голям международен авторитет – негови ученици са били такива известни корифеи на лингвистиката и славистиката като Ян Бодуен де Куртене, Александер Брюкнер, Ян Розвадовски, Лев Владимирович Щерба, Станислав Слонски, Арношт Мука, Олаф Брох, Ернст Бернекер и Николаус ван Вейк – Лескин има, може да се каже, двояко значение за развитието на българската филологическа наука. От една страна, той е един от онези европейски слависти на своето време, отделили голямо внимание на българистиката, занимавайки се предимно със старобългарския, но и със среднобългарския и новобългарския език. В библиографията на неговите трудове освен споменатите от Балабанов негови две книги по старобългарска граматика (Handbuch der altbulgarischen (altkirchenslavischen) Sprache - 1871; Grammatik der altbulgarischen (altkirchenslawischen) Sprache - 1909) се намират (от около сто) двайсетина по-големи публикации с българистична тематика, отчасти с принципно значение до днес. [17] Двете му книги за старобългарския език са изиграли фундаментална роля за българската езикова наука. Първите учебници от Балан и Милетич се опират изцяло на Лескин, особено на първата от тях, и следи от този факт се намират и в по-късни старобългаристични публикации.
Тук искам да се спра на втория фактор, а именно на ролята на Лескин като представител на лайпцигската лингвистика от втората половина на XIX век, която е известна като източник и център на т.н. «младограматизъм». Тази теоретическа щкола на лингвистиката преобладава в международната лингвистика до появянето на Пражката школа и до днес играе важна роля. Интересно ми беше да анализирам как именно е действал младограматизмът в българското езикознание, как първите му представители в новосъздадения Софийски университет и в БАН са включили в своите научни концепции тезите и методите на това учение. Това се отнася до цяла редица учени - освен тези, които са се запознали с тях от първоизточника, и такива, които са се срещнали с младограматици в други университети, като напр. Любомир Милетич или Стефан Младенов. Делото на немалката група на младограматиците, от която в България освен Лескин най-често се цитира и лайпцигският професор Карл Бругман [18] и по-късно работещият в Мюнхен Херман Паул, представлява отговор и отрицание на схващанията на доминиращото до тяхното появяване така. нар. сравнително-историческо езикознание, което има своите корени в романтизма и за чийто главен представител се счита Якоб Грим, разграничавайки се едновременно с това от някои биологични теории в езикознанието, представени напр. в трудовете на Август Шлайхер. В духа на своето време, когато поради огромния напредък на естествените науки се разпространява широко позитивизмът, те искат да превърнат езикознанието в точна наука, да подхождат към езика като към предмет на естествознанието. Техен предмет е формата, преди всичко звуковете. Съдържанието на езиковите средства отива на заден план. Така те стигат до откриването на звуковите закони като универсално действащ фактор за развитието на езиците. Тези закони те откриват чрез съпоставяне на различните развойни стадии на съответния език, респ. на сродни езици. Лескин пръв изтъква в своя фундаментален труд «Zur Deklination im Slawischen, Litauischen und Germanischen“ (1876) универсалния характер на тези звукови закони. Стриктното спазване на този централен принцип на тяхното учение довежда в езикознанието до нови абсолютно точни описания, без които до ден днешен не бихме могли да си представим съвременната лингвистика. Да помислим само за диалектологията, историческата граматика или за обяснението на такива граматични явления в съвременния език като алтернациите «пиша : писах, монах : монаси». В изследванията си върху конкретни езици младограматиците обаче се натъкват неминуемо и на отклонения от универсалните закони и са се видели принудени да се отбият от своя емпиричен път, включвайки като тяхно обяснение психологическия аргумент на аналогията.
Благодарение на факта, че пионерите на българското езикознание в публикациите си, даже и в учебници и наръчници, редовно дискутират и теоретико-методологични проблеми на своята наука, става ясно, че те много добре разбират огромното значение на младограматизма, но и неговите слабости. И Балан, и Беньо Цонев обосновават в своите трудове историческия принцип, съпоставителния подход и необходимата емпиричност при научното описание на българския език. Но интересното е, че и двамата автори подчертават голямото значение на приемането на аналогията като обяснителен фактор. Във връзка с историческия принцип на младограматиците е интересно творчеството на Стефан Младенов, който като ученик на първото поколение граматици в Софийския университет и специализант в Австрия, Русия и Чехия също е силно повлиян от тяхното учение. Това проличава ясно в неговата «Граматика на българския език», написана заедно със Стефан поп Василев. Прави впечатление, че по повод на Младеновата граматика между Младенов и Балан става дискусия за мястото на историческото в обучението по роден български език, което не може напълно да се обоснове с младограматическите принципи, разработени, особено с оглед на славистиката, с чисто научни цели, докато езиковедите в България по това време имат задачи с преобладаващо практически характер. Подобни трудности се явяват за тях и от критикуваното от някои техни съвременици незачитане на системния аспект и комуникативната функция на езика от страна на младограматиците. Затова те са били принудени да търсят други концепции в международното езикознание, които предлагат възможности за разрешаване на дилемата.
При Балабанов четем и една констатация във връзка с нашите наблюдения. Няколко пъти той разказва в спомените си, че младите българи с голям интерес посещават лекциите на «най-големия сега германец и всесветски философ Вилхелм Вунт». [19] Вунт се счита за основател на експерименталната психология, който – изхождайки от принципа на психо-физическия паралелизъм – разглежда в своя крупен труд «Völkerpsychologie» и в други публикации проблема за връзките на психиката с езика. Езикът като звукова, т.е. физическа, дейност се разглежда като изразител на душевни – т.е. мисловни – процеси, протичащи успоредно с речевите. Заради това езиковото общуване между хората е възможно само тогава, когато при общуващите съществува същата паралелност между тези два вида активност. Така езиковата общност се третира като душевна общност, езикът е според Вунт «необходимо помощно средство на общото мислене». С това той заема критическа позиция спрямо младограматиците. Напоследък отношението на Вунт към проблемите на езика предизвикват интерес, защото още към края на 19 век той подхожда към езика от позиции, които изпреварват нашумелите от втората половина на миналия век концепции в съвременната лингвистика, така нар. трансформационна граматика, граматиката на непосредствено съставящите и в момента актуалната в славистиката «когнитивна лингвистика», а също и такива направления като «лингвокултурология» или също психолингвистика.
За българските учени учението на Вунт очевидно е предлагало възможност да се преодолеят недостатъците на младограматическата школа. Ясно се чувства влиянието на Вунт при Б. Цонев, който разглежда съотношението между душата и езика във връзка с езиковата история и мястото на езикознанието сред хуманитарните науки. Балан пише в обширната статия «Философията на българския език» (публикувана през 1930 г.), позовавайки се на Вунт, че всяко обяснение на езика, на езикови явления трябва да изхожда от психологията. Между другото той, опирайки се на това свое становище, стига до интересни заключения за причините за измененията на съвременния българския език в сравнение със старобългарския, които са довели до положението му на член на балканския езиков съюз. Психологически причини намира и за различната роля на териториалните варианти на езика за българската култура и история. Личи, че българските лингвисти са смятали, че психологическият подход на Вунт и на неговите последователи към езика представлява възможност за преодоляване на позитивизма и за отделяне на историята на езика. От днешна гледна точка във Вунтовите размишления се откриват наченки на това, което в момента представлява интерес в когнитивната лингвистика, а именно така нар. концептуализация в етнолектите.
Напоследък в дискусията около значението на Вунт за езикознанието се изтъква и неговото третиране на характера на психо-езиковия паралелизъм. Той придава важно място на изречението като централна единицa на езиковата структура. Вунт установява, че мисловната структура не отговаря задължително на езиковата структура и обратно. Нови изследвания върху лингвистичното наследство на Вунт твърдят в тази връзка, че в неговия подход към описанието на изречението се срещат елементи на съвременната граматика на непоредствено съставящите, на стратифакционната и трансформационната граматика. В една полемика с Шахматов в граматиките си Балан застъпва същия концепт. (Примерът на Вунт може да ни подсети, че въпреки създаването на модерни езиковедски теории не е излишно да се обръщаме някой път и към публикациите на учените от по-далечното минало.)
Изложеното представлява пример за това, че теоретичните и методологическите становища на младограматизма и вунтовската психология – особено в по-късните периоди от творчеството на първите лингвисти в българската наука след Освобождението, не са единствени, на чиято основа те са развили българистичното и славистичното езикознание. Научната им подготовка ги е карала да следят развитието на лингвистиката в света и очевидно са били постоянно в течение на световната лингвистична методология. Те са били призвани да дадат теоретическа и методическа основа на езиковата политика на младата българска държава и на практическото обучение по майчин език в училищата. Затова само концепцията на младограматизма за описанието на езика наистина не е можела да бъде единствена основа за решаването на тези задачи. Така може да се обясни фактът, че произведенията на българските езиковеди се отличават, от една страна, с един вид прагматично обоснован теоретично-методологически еклектизъм и от друга страна, с висoка емпирична и практическа стойност. С това и с факта, че са възпитали няколко поколения учени, които продължават делото им до втората половина на миналия век, когато българското езикознание се развива от цяла редица известни в международната славистика учени, те стават пътеводители на българистичното езикознание в България, а с това и в международната българистика. По този начин и аз като студент в София по-късно имах полза от творческото възприемане на немската лингвистика от ветераните на българското езикознание.
БЕЛЕЖКИ
[1] Вж. Списание на Българската академия на науките, СХХVІІ, 2014, № 4, стр. 65-70. [Бел. на ред.]
[2] Срв. Gheron Netta: Die Handelsbeziehungen zwischen Leipzig und Ost- und Südosteuropa bis zum Verfall der Warenmessen. Zürich, 1920, стр. 17 и сл. Също и: Ernstgert Kalbe: Leipzig und die bulgarischen Kaufleute. В: Europa-Haus Leipzig (Hg.). Bulgaren in Leipzig. Leipzig, 1999, стр. 16 и сл. (по-нататък: Bulgaren in Leipzig).
[3] Срв. Виржиния Паскалева: Средна Европа и земите по долния Дунав през XVIII – XIX век. София, 1986, стр. 65 и сл.
[4] Срв. D. Endler, I. Konev, H.Walter: Leipzig als Zentrum der Kultur und Aufklärung der Südslawen. Ideen und Traditionen der Aufklärung. В: Slawische Kulturen in der Geschichte der europäischen Kulturen vom 18. bis zum 20. Jahrhundert. Internationaler Studienband. Hg. G. Ziegengeist. Berlin, 1982, стр. 145 и сл.
[5] Срв.: H. Walter: Die erste bulgarische Zeitung erschien in der Messestadt. В: Bulgaren in Leipzig, стр. 33 и сл.
[6] Тук трябва да се отбележи, че немскоезичната славистична наука се е занимавала в свои публикации, голяма част от които са излезли в Лайпциг, още от втората половина на XVIII век с българския език и с въпроси на историята и културата на българите, процес, който продължава и през целия XIX век. Срв.: Хилмар Валтер: Новобългарският език в немскоезичните земи през XVIII и XIX век. В: Българо-немски литературни и културни взаимоотношения през XVIII и XIX век. Отг. ред.: Надежда Андреева. София, 1985, стр. 77 и сл. Срв. и: H. Walter: Die Jahrbücher für slawische Literatur, Kunst und Wissenschaft (1843-1856) und die Sprachenfrage der Balkanslawen. В.: Славянские культуры и Балканы 2. София, 1978, стр. 308 и сл.
[7] Александър Теодоров-Балан: Книга за мене си. София, 1988 (по-нататък: Балан 1988) , стр. 78: «... преди години се навъртал в Лайпциг българин Аверки Петрович, направил дългове, и срещу тях оставил в залог голям ръкопис от българско-български речник. Виждал бил тоя ръкопис д-р Стоян Данов от Шумен ... при едно свое престояване в града.»
[8] Лайпциг през 1875 имал около 100 000 жители, към края на века били вече около 450 000. Срв.: Lothar Rathmann (Hg.): Alma mater Lipsiensis. Geschichte der Karl-Marx-Universität Leipzig. Leipzig, 1984 (по-нататък Rathmann), стр. 191.
[9] Велико Йорданов: Лайпциг и българите. София, 1938 (по-нататък: Йорданов)
[10] Konrad Krause: Alma mater Lipsiensis. Geschichte der Univeristät Leipzig von 1409 bis zur Gegenwart. Leipzig, 2003 (по-нататък: Krause), стр. 161 и сл.
[11] Срв. Йорданов, стр. 49.
[12] Вж. и: Krause, пак там. Rathmann, пак там.
[13] Александър Балабанов: И аз на тоя свят. Спомени от разни времена (по-нататък: Балабанов 1985). София, 1985, стр. 82 и сл.
[14] Срв. за тази част от доклада: Hilmar Walter: Die Junggrammatiker, Wilhelm Wundt und die bulgarische Sprachwissenschaft. В: Съпоставително езикознание XXXV, 2010, 2, стр. 66 и сл., и посочената там литература.
[15] Балабанов 1985, стр. 92.
[16] «Година и половина, колкото прекарах в Лайпциг, тежаха в грижите ми гръцки и латински език, па учех и немски, а четях и за изпити, пишейки и дисертация, покрай други книжевни залиси. Редовно ходех на лекции у Лескина; у него бях приет и на частни занятия по старобългарски език дома от 7 часа рано.» А. Теодоров-Балан: Книга за мене си. София, 1988, стр. 76.
[17] Вж. и: Хилмар Валтер: Август Лескин, младограматизмът и българското езикознание. В.: Сборник в чест на проф. д-р Ангел Давидов. Отг. редактор Д. Кенанов. Велико Търново, 2004, стр. 235 и сл.
[18] Срв. напр. в спомените на Балан: «Спохождах за сравнително езикознание Карла Бругман ... , един от младите вождове на школата, която провали системата на Августа Шлайхер ... , прокарвана у Миклошича.» Балан 1988, стр. 76.
[19] Балабанов, стр. 93.
Подготвил за публикуване Ст. Б.
