Николай Сергеевич Трубецкой
(16 април 1890 – 24 юни 1938)
ВАВИЛОНСКАТА КУЛА И СМЕСВАНЕТО НА ЕЗИЦИТЕ [1]
Н. С. Трубецкой
Многообразието на националните култури и езици е следствие от закона за тяхното раздробяване. [...] Всеки език се разпада на наречия, наречията – на говори, говорите – на подговори и т.н. ... При това всеки говор, освен чертите, свойствени само на него, има и черти, общи за всички говори на съответното наречие, и освен чертите, които го обединяват с един от съседните говори, има и други черти, общи с останалите съседни говори и т.н. ... Между две съседни наречия съществуват преходни говори, обединяващи черти на едното и другото наречие. По този начин езикът е една непрекъсната верига от говори, които постепенно и незабелязано прехождат един в друг. На свой ред езиците се обединяват помежду си в „семейства”, вътре в които могат да се различат групи, подгрупи и т.н. ... В пределите на всяка такава единица деленията между езиците се осъществяват по същия начин както говорите в пределите на езика, т.е. всеки език от дадена група освен чертите, характерни за самия него, и характерни за цялата група, има и черти, които го сближават по-специално с един от другите езици на групата, а също и други черти, сближаващи го с друг език от групата, и т.н., при това много често между родствените езици са налице преходни говори. По същия начин, по който езиците от определена група се отнасят помежду си, се отнасят помежду си и различните групи в рамките на съответното семейство. Между понятията „група”, „език”, „наречие”, „говор” не съществуват принципни различия. Когато всички единици от делението на съответното езиково цяло са толкова близки помежду си, че техните носители се разбират помежду си свободно, без да имат нужда от преводач, тези единици се наричат говори, техните групи – наречия, а самото езиково цяло (т.е. тяхната съвкупност) – език. Но когато представителите на отделните говори престанат свободно да се разбират помежду си, говорите се преименуват в езици, те се обединяват в групи, а групите – в семейство. Затова често са възможни спорове дали дадена езикова единица е език или наречие, а също и спорове към кой от два съседни родствени езика се отнася дадена група от погранични, преходни говори, при това само със средствата на лингвистичната наука подобни спорове в по-голямата си част не могат да бъдат разрешени.
Такива са отношенията между езикови единици, при които съществува генетическа връзка, т.е. между езикови единици, възхождащи исторически към диалекти на някогашен единен „праезик” на дадената генетическа група (семейства, групи, подгрупи и т.н.). Но освен в такава генетическа групировка съседни в географско отношение езици често се групират и независимо от своя произход. Съществуват случаи, когато при няколко езика от една и съща географска и културно-историческа област са налице черти на специално сходство, въпреки че това сходство не е обусловено от общ произход, а само от продължителното им съседство и паралелно развитие. За такива групи, които не са основани на генетически принцип, ние предлагаме названието „езикови съюзи”. Ярък пример на „езиков съюз” в Европа са балканските езици – български, румънски, албански и новогръцки: принадлежейки към съвършено различни групи на индоевропейското семейство, те същевременно се обединяват помежду си с цяла редица от общи черти и детайлни съвпадения в областта на граматическия си строй. [2] Такива „езикови съюзи” съществуват не само между отделните езици, но и между езиковите семейства, т.е. налице са случаи, когато няколко семейства, между които няма генетическа връзка, но които са разпространени в една и съща географска и културно-историческа зона, се обединяват в „съюз на езиковите семейства” с цяла редица от общи черти. Например угро-финско-самоедското (т.е. „уралското”) семейство, тюркското, монголското и манджурското семейство се обединяват с цял ред общи черти в един „съюз на урало-алтайските езикови семейства”, въпреки че съвременната наука отрича наличието на генетично родство между посочените семейства. Делението на съществителните на граматически родове и способността на корена при образуване на формите да изменя, вмъква и изхвърля коренната гласна (соберу – собрать – собирать – собор) обединяват индоевропейското, семитското, хамитското и севернокавказкото семейство в „съюз на средиземноморските езикови семейства”, към който вероятно са принадлежали и някои отмрели езици от басейна на Средиземно море. Такива „съюзи” на неродствени в генетично отношение семейства, както изглежда, има по цялото земно кълбо. При това често едно и също семейство или един самостоятелен в генетично отношение език принадлежат към два съюза или се колебаят между два съседни съюза, изпълнявайки същата роля като преходните говори в генетическата класификация. Например индоевропейското семейство принципно принадлежи към средиземноморския съюз, но в някои пунктове (например с отсъствието на префикси) се сближава с урало-алтайския съюз, а в други отделни случаи има поразително сходство с уралските (угро-финско-самоедските) езици. Самостоятелните в генетично отношение езици в Източен Сибир (енисейско-остяцки, гиляцки, юнагирски и така нар. камчатски езици, т.е. комдолски, чукотски и корякски) представляват, изглежда, преходно звено между урало-алтайските и семерноамериканските (ескимосо-алеутски) съюзи. [3]
Така, като се вземат под внимание двете възможни групировки на езиците – генетическата (по семейства) и негенетическата (по съюзи), може да се каже, че всички езици по земното кълбо представляват една непрекъсната мрежа от взаимно прехождащи едно в друго звена – подобно на цветовете на дъгата. И въпреки непрекъснатостта на тази езикова мрежа и на постепенността на преходите от един неин сегмент към друг, общата система на езиците от земното кълбо при цялото свое пъстро многообразие представлява едно единно цяло. По този начин действието на закона за раздробяването в областта на езика довежда не до анархично разпръскване, а до стройна хармонична система, в която всяка част, до най-малките нейни съставки, съхранява своята ярко неповторима индивидуалност, а единството на цялото се постига не чрез обезличаване на частите, а чрез непрекъснатостта на езиковата мрежа.
Разпределението и взаимното съотношение на културите не съвпада с групировката на езиците. Носителите на езици от едно и също семейство или от един и същи клон на генетичното дърво могат да принадлежат към различни типове култура. Добър пример в това отношение е унгарският народ; най-близки до неговия език в родствено отношение са вогулският и остяцкият език (в Северозападен Сибир), но при това културата на унгарците и вогулско-остяцката култура нямат нищо общо помежду си.
Въпреки това разпределението и взаимното съотношение на културите са основани на същите принципи, на които се основават и езиковите съотношения. Културите на съседните народи винаги имат редица общи черти. Благодарение на това сред тези култури са налице известни културно-исторически „зони”, например в Азия такива са мюсюлманската, индустанската, китайската, тихоокеанската степна, арктическа и други култури. Границите на всички тези зони взаимно се пресичат, така че се образуват култури от смесен или преходен тип. Отделните народи и някои техни части се специализират в даден културен тип, като внасят и свои специфични индивидуални особености. В резултат се получава същата онази мрежа с цветовете на дъгата, единна и хармонична по силата на своята непрекъснатост и безкрайно многообразна по силата на своята диференцираност.
Превод от руски език Ст. Б.
БЕЛЕЖКИ
[1] Първа публикация на статията в: Евразийский временник, кн. 3. Берлин: Евразийское книгоиздательство, 1923, стр. 107-124. Тук е направен превод (със значителни съкращения на оригинала) по публикацията в: Известия Академии наук СССР, серия литературы и языка, т. 49, 1990, № 2 (Москва), стр. 152-160. [Бел. на прев.]
[2] В оригинала на статията последното изречение е изнесено като бележка под линия. [Бел. на прев.]
[3] В оригинала на статията последните две изречения са изнесени като бележка под линия. [Бел. на прев.]
