4 април
105 години от рождението на Любомир Андрейчин (4 април 1910 – 3 септември 1975)

Виден български учен, един от най-талантливите представители на третото поколение езиковеди, които започват научната си дейност през 30-те и 40-години на ХХ век и дават съвременния облик на българското езикознание, особено в първите няколко десетилетия след Втората световна война, когато науката за българския език получава творчески, кадрови и институционален тласък. Специализирал в Ягелонския университет в Краков, Полша, където през 1936 г. защищава доктората си “Kategorie znaczeniowe konjugacji bułgarskiej („Смислови категории в българското спрежение”)”. Това изследване слага отпечатък върху цялата българска наука за глагола и неговите категории, поставя началото на засиления интерес към глаголната проблематика както от страна на автора, така и на множество български и чуждестранни лингвисти. Неговият труд „Основна българска граматика” (1944) се превръща в явление в модерната лингвистична българистика и е едно от най-експлоатираните и цитирани обобщаващи изследвания. Идеите в тази граматика получават почти аксиоматично признание в българската наука за повече от половин век. Любомир Андрейчин е един от първите български учени, които проучват и описват историята на българския книжовен език и историята на българското езикознание. Той е виден радетел за висока езикова култура у българите и безспорен авторитет по всички актуални въпроси на българския език, които засягат и вълнуват широките културни кръгове в страната. Професор по български език в Софийския университет, където работи от 1941 г., и в Института за български език при БАН (от 1951 г.) до внезапната му и преждевременна кончина през 1975 г. Член-кореспондент на БАН (от 1952 г.). Един от основателите и главен редактор на научното списание „Български език” (1957-1975), директор на Института за български език при БАН (1957-1975), член на множество национални и международни лингвистични комисии, комитети, съвети и пр. От 2005 г. Институтът за български език носи неговото име.

Вж. повече за Л. Андрейчин и по-специално за неговата „Основна българска граматика“ тук.

10 април
75 години от рождението на Михаил Виденов (10 април 1940)

Най-титулуваният съвременен български езиковед, който се ползва с голяма популярност у нас и в чужбина. Всеки от многобройните му трудове се посреща с внимание от научната общественост, а мнението му по актуалните въпроси на българския език и българистиката има меродавен характер както за широките обществени кръгове, така и за науката. Той е основоположник на изследванията в областта на българската социолингвистика. Благодарение на неговите трудове в тази област, както и на неуморната му дейност за подготовка на свои ученици и последователи той се смята за основател на българската социолингвистическа школа. Председател и почетен председател на Международното социолингвистическо дружество. Други негови основни научни области са диалектологията, паралингвистиката, граматиката на славянските езици, езиковата култура. Автор е на повече от 400 публикации, от които 27 книги. Работи в Софийския университет от 1969 г., от 1989 г. е професор по съвременен български език. Става доктор през 1969 г. и доктор на филологическите науки през 1988 г. Лектор по български език в Карловия университет в Прага (1972-1977) и в Московския държавен университет (1984-1987). В Карловия университет защищава докторат по философия (PhD) (1977). Почетен доктор на Великотърновския университет (2004). Член-кореспондент на Българската академия на науките (от 2004), академик (от 2008).

Вж. повече за него тук и тук.

16 април
125 години от рождението на Николай С. Трубецкой (16 април 1890 – 25 юни 1938)

Николай Сергеевич Трубецкой е роден в семейство, което произхожда от старинен руски княжески род. Баща му е известен философ, работил в областта на теорията на познанието, бил е и ректор на Московския държавен университет „М. В. Ломоносов”. Н. С. Трубецкой завършва същия университет, една година (1913-1914) специализира в Лайпцигския университет, където посещава лекции на младограматиците К. Бругман, А. Лескин и др. От 1915 г. е приватдоцент в Московския университет. След Октомврийската революция (1917) успява да емигрира от страната си и от 1920 г. в продължение на две учебни години работи като редовен доцент по сравнително езикознание в Софийския университет. От 1922 г. до края на живота си (1938) работи като професор в прочутата катедра по славянска филология на Виенския университет. Лично вече пенсионираният Ватрослав Ягич го препоръчва за това място, а рецензент му става българският учен Стефан Младенов. Той е един от основателите на Пражкия лингвистичен кръжок – първото по време направление в съвременната структурна лингвистика. Развива учението за фонемата, с което поставя основите на съвременната фонология. В една своя статия от 1923 г. лансира идеята за делението на езиците не само в семейства и групи според степента на тяхното родство, но и в езикови съюзи, включващи езици, между които се наблюдават „цяла редица от общи черти и детайлни съвпадения в областта на граматическия строй”, обусловени от продължителното географско съседство на народите и паралелно развитие на техните езици. Като типичен пример за езиков съюз дава балканския езиков съюз, който обединява български, румънски, албански и новогръцки език, вж. повече по този въпрос в поместения откъс на статията му тук. Тезата му става популярна по-късно, на Първия международен лингвистичен конгрес в Хага през 1928 г., оттогава се налага и терминът езиков съюз (Sprachbund), след което се интензифицират изследванията по тази тема.

Вж. повече за него тук и от него тук.

16 април
75 години от рождението на Хелмут Шалер (16 април 1940)

Проф. д-р Хелмут Вилхелм Шалер е един от най-известните съвременни българисти в Германия, който с неотслабващ ентусиазъм продължава да популяризира българистиката в своята страна и извън нея. Той завършва славистика в университета в Мюнхен, където през 1965 г. защитава дисертация за словореда в руския език. Хабилитира се в областта на славянската филология през 1972 г. и в балканологията през 1973 г. От 1971 до 1982 г. работи в университета в Мюнхен, първоначално като асистент, после като извънреден доцент и от 1978 г. като професор. Научните му интереси са в областта на славянското езикознание, езиковата типология, балканистиката и др. Той е председател на Комисията по балканско езикознание към Международния комитет на славистите. Основател и председател на Немско-българското дружество за насърчаване на връзките между Германия и България. Важна негова заслуга е възстановяването на известната Bulgarische Bibliothek Българска библиотека на Густав Вайганд, в чиито рамки периодично се печатат монографични или сборни българистични изследвания. Той е автор на монографично изследване за творчеството на Густав Вайганд и приносите му в областта на балканологията и българистиката (1992). Изследванията му са многобройни, само книгите му наброяват повече от 20. Носител е на орден „Кирил и Методий” от 1990 г., а от 2006 г. е почетен доктор на Софийския университет „Св. Климент Охридски”.

Вж. повече за него тук и тук.

16 април
75 години от рождението на Пенка Ковачева (16 април 1940)

Дългогодишна преподавателка по старобългарски език и история на българския език във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий” (от 1965 г.). Чете лекции и води семинарни занятия и по сравнителна граматика на славянските езици. Авторка е на множество научни публикации в областта на словообразуването и лексикологията на старобългарския език, както и в областта на историята на българския език. Особено ценни от тях са: Речник-индекс към „Житие на Стефан Дечански от Григорий Цамблак” (1983), студиите и статиите върху езика на старобългарските и среднобългарските писатели и паметници. От 1995 г. е пенсионерка, но продължава да работи досега като хонорувана преподавателка.

• Предишна
• Следваща